— Отряд, равнис! Мирно! — изплющя зад тях безшумно приближилият се Джакръм. Поотдръпна се с бегла усмивка, докато те трескаво се опитваха да се изправят. — Редник Холтър, сигурно имам адски удивително зрение — додаде, когато криво-ляво се бяха строили.
— Тъй вярно, серж! — изкозирува Тонкър, забил поглед право напред.
— Можеш ли да се сетиш защо, редник Холтър?
— Не, серж.
— Защото знам, че охраняваш периметъра, Холтър, но те виждам така ясно, сякаш стоиш точно пред мен, Холтър! Така ли е, Холтър?
— Тъй вярно, серж!
— Добре, че все още обхождаш периметъра, Холтър, щото наказанието за отлъчване от пост по време на война е смърт, Холтър!
— Аз само…
— Няма само! Не ща да чувам никакво само! Не си мисли, че съм вресльо, Холтър! Ефрейтор Страпи беше вресльо, но той си е проклет политикан! Дума да няма, не съм вреслив, но ако не си обратно на поста си до трийсет секунди, ще ти изтръгна езика!
Тонкър си плю на петите. Сержант Джакръм прочисти гърло и продължи с равен тон:
— На това, мойте момчета, му се вика истинска лектсия за професионална ориентация, не като ония политизмишльотини, дето ги ръсеше Страпи. — Той се прокашля. — Целта на тази лектсия е да разберете къде сме. Ние сме до гуша в лайна. И в задник да бяхме наврени, нямаше да е по-зле от това. Въпроси?
Тъй като слисаните новобранци нямаха никакви, той продължи, обикаляйки с бавни крачки отряда:
— Знаем, че вражеските сили са наблизо. Понастоящем без ботуши. Но ще дойдат други, с много ботуши! Освен това в района може да има дезертьори. Те няма да са мили хора! Ще бъдат неучтиви! Във връзка с това лейтенант Блауз повели, че ще вървим без път през гората и нощта. Да, срещнахме врага и го надвихме. Беше щастлив удар. Не очакваха да сте закоравели, сурови войници. Нито пък вие, така че не искам да ставате самонадеяни. — Той се наведе почти на сантиметри от лицето на Поли. — Самонадеяно ли се чувстваш, редник Пъркс?
— Съвсем не, серж!
— Добре. Добре. — Джакръм се отдръпна. — Отправили сме се към фронта, момци. Войната. А в една гадна война къде е най-добре да бъдете? Освен на луната, разбира се. Никой ли не знае?
Джейд бавно вдигна ръка.
— Хайде, думай! — подкани я сержантът.
— В армията, серж — рече тролът, — щото… — започна да брои на пръсти: — Едно, имаш оръжие и броня и таквиз неща. Две, насред други въоръжени мъже си. Ъ-ъ… много, плащат ти и ти дават по-добро плюскане от ония на цивилната. Ъ-ъ… още, ако се чупиш, те вземат в плен и там си има правила кат’ например Да Не Се Ритат Пленниците по Канчето и таквиз, щот ако риташ техните пленници по канчето, и те ще ритат твоите по канчето и то излиза, че сам се риташ по канчето, но няма правило, дето казва че не можеш да риташ цивилните на врага по канчето. Има и още таквиз, ама ми свършиха цифрите. — Тя им пусна диамантена усмивка и додаде: — Може да сме тромави, ’ма не сме тъпи.
— Редник, аз съм впечатлен — обяви Джакръм. — А ти си прав. Единствената засечка е, че не сте войници! Но с това мога да ви помогна. Не е трудно да си войник. Ако беше трудно, войниците нямаше да могат да го вършат. Има само три неща, които трябва да запомните, а именно: едно, подчинявай се на заповедите, две, тупай яко врага и три, не умирай. Ясно? Добре! Почти сте готови! Браво! Предлагам да ви помогна при изпълнението и на трите! Вие сте моите малки момци и аз ще се грижа за вас! Междувременно си имате задължения! Шафти, залавяй се с манджата! Редник Пъркс, погрижи се за рупърта! И след това си поупражнявай бръсненето! Сега ще посетя онези на пост и ще им предам светото слово! Свободно!
Те останаха като заковани, докато той се изгуби от поглед, и чак тогава се поотпуснаха.
— Защо все вика? — обади се Шафти. — Имам предвид, трябва само да помоли и…
Поли сипа ужасния бъркоч в едно канче и почти на бегом отиде до навеса на лейтенанта. Той вдигна поглед от една карта и се ухили, сякаш му поднасят угощение.
— А, бъркоч!
— Всъщност си правим различна вечеря, сър. Сигурен съм, че има достатъчно за всички…
— Боже мой, не, от години не съм хапвал такава манджа — възкликна Блауз, грабвайки лъжицата. — Разбира се, в училище не я ценяхме толкова.
— Давали са ви това в училище, сър?
— Да. Почти всеки ден — щастливо рече той.
Поли не можеше съвсем да осмисли чутото. Блауз беше от знатната класа. Знатните ядяха знатна храна, нали?
— Нещо лошо ли сте извършили, сър?
— Не разбирам какво имаш предвид, Пъркс? — Той сърбаше от ужасната рядка каша. — Мъжете отпочинаха ли си?
— Да, сър. Труповете бяха известен шок…