— Благодаря. Той наистина не стои много мирно, когато се опитвам.
— Сигурно, сър. — Поли познаваше трудните коне; този притежаваше всички белези на истински мръсник, от онези, на които хич не им пука от очевидното превъзходство на човешката раса.
Кобилата се блещеше и зъбеше срещу нея, докато Блауз я възседна, но Поли предвидливо бе застанала встрани от подпорите на навеса. Талацефалос не бе от скачащите и ритащите. По-скоро бе от подлите, от онези, които гледат да ти размажат краката…
Тя отмести крака си точно преди копитото да се забие. Но Талацефалос, вбесен, че са го изиграли, се обърна, изкриви шия, наведе глава и злобно захапа Поли по навитите чорапи.
— Лош кон! — ядоса се Блауз. — Извини го, Пъркс. Мисля, че е от нетърпение да влезе в битка. О, небеса! — Той бе погледнал надолу. — Добре ли си, Пъркс?
— Ами, малко дърпа, сър… — отвърна Поли, докато конят я влачеше настрани.
Блауз отново бе пребледнял.
— Но той те е захапал… той те е сграбчил за… точно по…
Камбанките звъннаха. Поли погледна надолу и трескаво си припомни какво бе слушала през многобройните кръчмарски сбивания.
— О!… о-ох… аргх… мамицата му! Право за моркова! Ааргх! — Взе да вие и после, понеже на момента й се стори добра идея, с все сила стовари юмруци в носа на кобилата. Лейтенантът припадна.
Поли не успя да свести Блауз веднага, но поне имаше време да помисли.
Той отвори очи и се фокусира в нея.
— Ъ-ъ, паднахте от коня, сър — съобщи тя.
— Пъркс? Добре ли си? Мили боже, та той те захапа за…
— Трябват му само една-две кръпки, сър! — ведро отвърна Поли.
— Какво? От Игор?
— Несър. На плата, сър! Панталоните са ми малко широки, сър.
— А, ясно. Малко широчки, а? Уф, слава богу, а? За една бройка, а? Е, не трябва да лежа тук цял ден…
Отрядът му помогна да се покатери на Талацефалос, който все още се зъбеше без капка разкаяние. А относно „широчкото“ Поли си отбеляза наум на следващия бивак да направи нещо по въпроса за лейтенантския мундир. Не я биваше много с иглата, но ако Игор не можеше да го преправи що-годе сносно, значи не беше мъжът, за когото го мислеше. А този въпрос впрочем плачеше за отговор.
Джакръм ги вкара в строй с крясъци. Този път реагираха доста по-адекватно. И по-спретнато.
— И така, Чукала! Тази вечер ще…
Два реда големи жълти зъби махнаха фуражката му.
— О, много се извинявам, сержант! — измънка Блауз зад него, опитвайки се да обуздае кобилата.
— Няма проблем, сър, случват се такива неща! — процеди Джакръм, яростно дърпайки фуражката към себе си.
— Бих искал да се обърна към хората си, сержант.
— О? Ъ-ъ… тъй вярно, сър. — Джакръм, изглежда, се притесни. — Разбира се, сър. Чукала! Мирррчакайкомандатано!
Блауз се прокашля.
— Ъ-ъ… мъже! — подхвана. — Както знаете, трябва скоростно да стигнем до Некската долина, където очевидно сме необходими. Нощните преходи ще предотвратят… евентуални затруднения. Ъ-ъ… аз… — Той ги изгледа с изкривено от вътрешна борба лице. — Ъ-ъ… трябва да ви кажа, че не мисля, че сме… тоест, по всичко личи, че… ъ-ъ… не ми изглежда да… ъ-ъ… мисля, че трябва да ви кажа… ъ-ъ…
— Разрешете да се обадя, сър! — намеси се Поли. — Добре ли сте?
— Просто трябва да се надяваме, че онези, под чиято власт сме, взимат правилните решения — смутолеви Блауз. — Но аз безрезервно вярвам във вас и съм сигурен, че ще направите всичко по силите си. Да живее херцогинята! Продължавайте, сержант Джакръм!
— Чукала! Ходом! Марш!
И те поеха на война в здрача.
Маршируваха в същия ред като снощи начело с Маладикт. Облаците задържаха малко топлина и тук-таме пропускаха лунна светлина. Гората нощем не плашеше Поли, пък и това във всеки случай не беше същинска джунгла. Нито пък онова, което правеха, всъщност бе маршируване. Беше по-скоро нещо като бързо влачене, поединично или по двойки.
Тя се беше снабдила с два кавалерийски арбалета, които сега висяха неудобно затъкнати в ремъците на мешката й. Те бяха ужасяващи изобретения, нещо като кръстоска между малък арбалет и часовник. В дебелото ложе имаше куп механизми, а самият лък бе едва петнайсет сантиметра широк. Някак си, ако човек се напънеше, можеше да го зареди с достатъчно енергия да пробие два пръста броня с гадната метална стреличка. Бяха от оксидиран метал, гладки и зли. Но има една стара военна поговорка: „По-добре да надупча теб, отколкото ти мен, копеле.“
Поли си проправи път през колоната, докато се изравни с Игор. Той й кимна в мрака, след което се съсредоточи върху вървенето. Налагаше му се, защото раницата му беше два пъти по-голяма от тези на останалите. Никой не изпитваше желание да го попита какво носи в нея; понякога на човек му се струваше, че долавя плисък на течност.