Случваше се през Мюнц да минават Игори, макар че, технически погледнато, те бяха Поругание в очите на Нуган. Поли смяташе, че да използваш части от някой умрял, за да помогнеш на трима-четирима да оживеят, е разумна идея, но в една от проповедите си отец Джуп разпалено бе обяснил, че Нуган не искал хората да живеят, а искал да живеят правилно. Паството бе отвърнало с всеобщ мърмор на одобрение, но Поли знаеше със сигурност, че сред присъстващите има двама-трима с ръка или крак, малко по-светли или малко по-окосмени от съответните. В планините имаше доста дървосекачи. Случваха се злополуки. Бързи, внезапни злополуки. И тъй като не се намираше много работа за едноръки дървосекачи, хората отиваха и намираха някой Игор да свърши онова, което никакви молитви не можеха.
Игорите имаха мото: „Каквото повикало, такова се обадило.“ Човек не трябваше да им се отплаща. Трябваше да им предплаща, което, честно казано, бе твърде обезпокоително. Когато някой умираше, Игор мистериозно пристигаше на прага с молбата да му разрешат да вземе разни части, от които други от „шпишъчето“ му спешно се нуждаят. Той търпеливо чакаше да си тръгне свещеникът и се говореше, че след това свършва наистина добра работа. При все това доста често се случваше при появата на Игор бъдещият донор да се уплаши и да прегърне вярата на Нуган, обичащ цели хора. В който случай Игор си тръгваше тихо и вежливо и никога не се връщаше. Никога повече не стъпваше изобщо в селото или в стана на дървосекачите. Нито пък други Игори. Каквото повикало, такова се обадило… или замлъкнало.
Доколкото Поли знаеше, Игорите вярваха, че тялото е нищо повече от един по-сложен вид облекло. Колкото и да е странно, същото изповядваха и нуганите.
— Радваш ли се, че постъпи в армията, Игор? — обади се Поли, докато крачеха редом.
— Да, Ож.
— Моля те, ще погледнеш ли ръката на рупърта, като спрем? Лошо се е порязал.
— Да, Ож.
— Може ли да те попитам нещо, Игор?
— Да, Ож.
— Как се наричат женските Игори?
Игор се препъна, повървя безмълвно известно време и накрая каза:
— Добре де, къде сбърках?
— Понякога забравяш да фъфлиш. Но най-вече… то е просто усещане. Малки детайли в походката ти може би.
— Думата, за която питаш, е „Игорина“ — каза Игорина. — Ние не фъфлим колкото момчетата.
Те отново продължиха в мълчание, докато Поли го прекъсна:
— Мислех, че е достатъчно да си отрежа косата…
— Шевовете ли? — досети се Игорина. — Мога да ги махна жа пет минути. Те са само за шоу.
Поли се поколеба. Но все пак Игорите сигурно заслужаваха доверие, нали?
— Ти не си ли отряза косата?
— Всъщност просто я махнах — призна Игорина.
— Аз пък сложих мойта в мешката си — продължи тя, опитвайки се да не гледа шевовете по главата на Игорина.
— И аз. В буркан. Вше още расте.
Поли преглътна. Необходима бе липса на живо въображение, за да си говориш за лични неща с някой Игор.
— Моята ми я откраднаха в казармата. Сигурна съм, че е бил Страпи — сподели тя.
— О, боже.
— Омразно ми е дори да си помисля, че е в него!
— Защо я взе?
Това беше въпросът. Всичко беше планирала, а я биваше в планирането. Дори успя да заблуди останалите. Беше хладнокръвна, трезвомислеща и като отряза косата си, почувства само леко жегване…
… и я взе със себе си. Защо? Можеше да я изхвърли. Това не беше магия. Беше просто коса. Можеше да я изхвърли, без да й мигне окото. Ей така. Но… но… а, да, прислужничките щяха да я открият. Именно. Тя трябваше да я разкара от къщата. Точно така. А после можеше да я зарови някъде по пътя. Точно така.
Но не я зарови, нали…
Беше много заета. „Точно така“ — обади се предателски вътрешният й гласец. Беше много заета да залъгва всички освен себе си.
— Какво може да направи Страпи? — вдигна рамене Игорина. — Джакръм ще го шмаже на мига, в който го види. Той е дезертьор, че и крадец!
— Да, но може да изпее на някого!
— Добре, тогава кажи, че е кичур от любимата ти, останала да те чака. Много войници носят медальони или нещо подобно. Нали знаеш: „Букла от косата й златиста пазя в медальонче“, както се пее в песничката.
— Това беше цялата ми коса! В медальонче? Тя не можеше в шапка да се събере!
— О! — Игорина се замисли. — Е, тогава не можеш ли да кажеш, че я обичаш страшно много?
Въпреки всичко неудържим смях напуши Поли. Тя захапа ръкава си и се опита да се стегне, но безуспешно.