— Дори и така да е, сър…
— А сега пособието им е в ръцете ни, сержант, и техните началници не го знаят — прекъсна го лейтенантът.
— Е, да, ама вие, сър, казахте, че изпращат кодирани съобщения, а пък…
— Ъ-ъ, мисля, че превзехме и кодовата им листа, серж — обади се Маладикт, пристъпвайки с белия предмет в ръката си. — Онзи се опита да я изяде, серж. Оризова хартия. Но тъй да се каже, не успя да усвои храната.
— А вие, сержант, я екстрахирахте и вероятно спасихте живота му. Браво! — додаде Блауз.
— Но един се измъкна, сър — замърмори Джакръм. — Скоро ще стигне до…
— Сержант?
Джейд се зададе отдолу, извисявайки туловище над тревата. Когато наближи, видяха, че влачи човек за крака. От още по-близо стана ясно, че човекът е мъртъв. Живите имаха повече от половин глава.
— Чух крескането, а тоя търчеше и аз скочих, пък той се натресе право в мен с главата напред! — оплака се Джейд. — Дори не смогнах да го фрасна!
— Е, редник, поне със сигурност можем да кажем, че е бил спрян — заключи Блауз.
— Шър, тожи тук умира — обади се Игорина, коленичила до мъжа, когото сержант Джакръм тъй стопроцентово бе спасил от задавяне. — Ижтровен е!
— Наиштина? — зарази се Блауз. — От кого? Сигурен ли си?
— Желената пяна от уштата му е шигурен прижнак, шър.
— Какво е толкова смешно, редник Маладикт? — смръщи се Блауз.
Вампирът се изхили.
— О, съжалявам, сър. Казват на шпионите: „Ако ви хванат, изяжте уликите“, нали? Това е доста сигурно средство да не издадат тайните.
— Но ти държиш… наквасените улики в ръцете си, ефрейтор!
— Вампирите не се тровят толкова лесно, сър — спокойно отвърна Маладикт.
— Шигурно е фатално шамо ако ше погълне, шър — обясни Игорина. — Ужашно изобретение. И_ж_обретение. Швърши, шър. Нищо не мога да шторя.
— Горкият човечец. Е, все пак имаме кодовете — оживи се Блауз. — Това е велико откритие, мъже!
— И пленник, сър, и пленник — вметна Джакръм.
Единственият оцелял, който пращаше сигналите, изпъшка и се опита да мръдне.
— Малко е насинен, предполагам — додаде Джакръм с известно задоволство. — Аз когато се натреса на някой, сър, той си остава натресен.
— Двама да го вземат с нас — нареди Блауз. — Сержант, остават няколко часа до разсъмване и ми се ще дотогава да сме доста далеч оттук. Погребете другите някъде долу в гората и…
— Сър, трябва само да кажете: „Действайте, сержант“ — почти проплака Джакръм. — Така е прието, сър! Казвате ми какво искате, а аз им давам заповедите!
— Времената се менят, сержант — отвърна Блауз.
Летящи из въздуха съобщения. Поругания за Нуган.
Докато помагаше на Уозър да изкопае гробовете, Поли си мислеше, че логиката е неоспорима. Молитвите на благоверните се извисяваха към Нуган отдолу нагоре. Куп невидими неща, като святост и милост, заедно със списък с тазседмичните Поругания се спускаха от Нуган към благоверните. Отгоре надолу. Онова, което беше забранено, бе прехвърлянето на послания от едно човешко същество на друго, както изглежда напред-назад. Можеше да има сблъсъци. Тоест, ако вярваш в Нуган. Ако вярваш в молитвите.
Докато копаеха, стана ясно, че Уозър всъщност се казва Алис, но името трудно се съвместяваше с хилавото като клечка момче с лоша подстрижка и без особени умения с лопатата, което имаше навика да стои някак прекалено близо до теб и да се втренчва леко накриво в лицето ти, докато говори. Уозър вярваше в молитвите. Тя вярваше във всичко. Това правеше разговора с нея малко… неудобен, ако събеседникът не е вярващ. Но Поли чувстваше, че би могла да положи усилия.
— На колко години си, Уоз? — попита тя, загребвайки с лопатата.
— Н-н-на деветнайсет, Поли.
— Защо се записа?
— Херцогинята ми каза.
Ето защо хората не говореха много с Уозър.
— Уоз, ти знаеш, че да носиш мъжки дрехи е Поругание, нали?
— Благодаря, че ми напомни, Поли — отвърна Уозър без следа от ирония. — Но херцогинята ми каза, че нищо, което правя, за да осъществя своята мисия, няма да се смята за Поругание.
— Мисия, а? — Поли се опита гласът й да звучи оживено. — И каква е тази мисия?
— Да поема командването на армията — каза Уозър.
Поли изтръпна.
— Сериозно?
— Сериозно. Докато спях, херцогинята излезе от портрета си и ми каза да отида незабавно в Нек — сподели Уозър. — Светата майка се обърна към мен, Оз. Даде ми нареждания. Направлява стъпките ми. Освободи ме от позорно робуване. Как може това да е Поругание?
„Тя има меч — каза си Поли. — И лопата. Тук трябва много да се внимава.“
— Това е хубаво — рече на глас.
— А и… трябва да ти кажа, че… аз… никога през живота си не съм изпитвала такава обич и дружелюбност — продължи искрено Уозър. — Изминалите няколко дни бяха най-щастливите от живота ми. Вие всички се отнасяте с мен толкова мило, толкова благо. Светата майка ме направлява. Тя направлява всички ни, Оз. И ти вярваш в това. Нали? — Лунната светлина разкри вадичките от сълзи по изцапаните бузи на Уозър.