— Ъм. — Поли трескаво търсеше начин да избегне лъжата. Откри го: — Ъ-ъ… знаеш ли, че искам да открия брат си?
— Е, това ти прави чест, Херцогинята знае — бързо отвърна Уозър.
— И, ами… аз също го правя заради „Херцогинята“ — каза Поли, чувствайки се отвратително. — Да си призная, непрекъснато мисля за „Херцогинята“. — Е, това си беше вярно. Просто не беше честно.
— Толкова се радвам да го чуя, Оз, защото си мислех, че си отстъпничка. Но ти го изрече с такова убеждение! Може би сега е моментът да паднем на колене и да…
— Уоз, стоиш в гроб! — прекъсна я Поли. — За всичко си има време и място, нали знаеш? Хайде да се връщаме при другите, а?
Най-щастливите дни от живота на момичето бяха изминалите в газене из горите, копаене на гробове и криене от войници както от вражеската, така и от нашата армия? Проблемът с Поли беше, че умът й задаваше въпроси, когато тя изобщо не искаше да узнае отговорите.
— Значи… херцогинята все още ти говори, а? — подхвана тя, докато си проправяха път сред тъмните дървета.
— О, да. Когато бяхме в Плоц, там, докато спяхме в казармата, каза, че всичко се нарежда.
„Недей, недей да задаваш повече въпроси“ — изпищя част от съзнанието на Поли, но тя го пренебрегна от чиста проба ужасно любопитство. Уозър бе приятна — е, сравнително приятна, по малко плашещ начин — но да говориш с нея бе като да чоплиш струпей; знаеш какъв ужас е под коричката, но въпреки това чоплиш.
— Ами… ти какво служеше там в цивилизацията?
Уозър я изгледа с налудничава усмивка.
— Служех за боксова круша.
Чаят се запарваше в малка падина близо до пътя. Неколцина от отряда стояха на пост. На никого не му допадаше идеята да бъдат издебнати от мъже в тъмни дрехи.
— По чаша жълтуга? — посрещна ги Шафти, хванала канчетата. — Преди няколко дни сигурно щяха да го нарекат „сладък млечен чай“, но сега, макар и да не можеха да действат като ветерани, бяха твърдо решени да говорят като такива.
— Как е хавата? — рече Поли.
— Не ’нам — предъвка Шафти. — Серж и рупърт отпрашиха по оня път с пленника, ама на нас никой нищо не ни изнася.
— Мисля, че се казва „снася“ — каза Уозър, поемайки чая.
— Както и да е, направих им малко чай. Виж какво можеш да изкопчиш, а?
Поли изгълта набързо чая, грабна канчетата и забърза нагоре.
В края на падината Маладикт се бе подпрял на едно дърво. Отличителното при вампирите бе следното: никога не изглеждаха мърляви. Вместо това бяха… как беше думата… неглиже. Това значеше запуснати, но с много стил. В случая куртката на Маладикт бе разкопчана и пакетът с цигарите му бе затъкнат в лентата на кивера му. Той вдигна арбалета си за поздрав:
— Оз?
— Да, ефрейтор?
— Някакво кафе в багажа им?
— Съжалявам, ефрейтор. Само чай.
— По дяволите! — Маладикт удари дървото зад себе си. — Ей, ти погна точно онзи, който гълташе кодовете. Точно него. Защо?
— Просто късмет.
— Да, бе, да. Пробвай пак. Имам много добро нощно зрение.
— О, добре. Ами онзи отляво побегна, а онзи в средата пусна тръбата и се хвана за меча, а пък онзи вдясно реши, че да глътне нещо е по-важно дори от това да се бие или да бяга. Доволен ли си?
— И това го съобрази за няколко секунди? Голям акъл си.
— Да, добре. А сега, моля, би ли го забравил, а? Не искам да се набивам на очи. Всъщност изобщо не желая да съм тук. Просто искам да открия брат си. Ясно?
— Добре, де. Само си помислих, че би искала да знаеш, че някой е забелязал. И най-добре им занеси този чай, преди да се избият взаимно.
„Аз поне наблюдавах врага — гневно си помисли Поли, докато се отдалечаваше, — а не другарите си. За какъв се мисли той? Или тя?“
Промъквайки се през един храсталак, дочу ескалиращия разговор.
— Не можете да тормозите невъоръжен мъж — разнесе се гласът на Блауз.
— Е, няма пък да го чакам да се въоръжи, сър! Той има информация! И е шпионин!
— Да не сте посмели да го сритате в ребрата отново! Това е заповед, сержант!
— Любезните въпроси не свършиха работа, нали, сър? „Вежливо моля напудрено отгоре“ не е признат метод на разпит! Не трябва да сте тук, сър! Трябва да кажете: „Сержант, изкопчете каквото може от пленника!“ и да отидете някъде да чакате, докато ви кажа какво съм изкопчил от него, сър!