— Да, сър — отвърна тя, имайки предвид „Не, сър“. Мъжът протегна овързаните си китки и Поли предпазливо извади ножа си, насочила чашата като оръжие.
— Хитър момък си имате, лейтенант — смигна Тауъринг. — Мисли, че ще му свия ножа. Добро момче.
Поли преряза въжето, светкавично отдръпна ножа и предпазливо поднесе чашата.
— И е направил чая хладък, за да не боли, като му го плисна в лицето. — Той изгледа Поли със спокойния, открит поглед на роден мръсник.
Тя му го върна с подобаващо невинно изражение.
— Ммдаа. Анкх-морпоркците си донесоха в каруца малка печатарска преса оттатък реката — продължи Тауъринг, без да сваля очи от Поли. — За поддържане на духа, така разправят. Изпратиха снимката и до града по щракалките. Не ме питайте как. Ммдаа, хубава снимка. Под надслов „Храбрите зайци сразяват злобенския елит“. Странно, ама май авторът не се е усетил, че това е принцът. За разлика от всички останали! — Интонацията му стана още по-дружелюбна: — Вижте сега, приятелчета, и на мен, щото съм пехотинец като вас, ми е кеф да видя как скапаните коняри стават за смях, тъй че елате с мен и ще се погрижа поне утре да не си легнете оковани. Това е най-добрата ми оферта — Отпи от чая и добави: — Къде по-добра е от онази, която получи масата от вашия Десети, да ви кажа. Чух, че полкът ви бил направо издухан.
Изражението на Поли не се смени, но тя усети, че се свива на топчица зад него. „Гледай го в очите, гледай го в очите. Лъжец. Лъжец!“
— Издухан? — повтори Блауз.
Тауъринг хвърли чашата. С лявата си ръка измъкна арбалета от ръцете на Уозър, с дясната грабна сабята на Игорина и сряза със завитото острие въжето през краката си. Всичко стана мигновено, преди някой от тях да успее да осъзнае промяната в ситуацията. В следващия момент сержантът скочи, удари Блауз през лицето и го сграбчи.
— Беше прав, хлапако — захили се той през рамото на Блауз. — Направо срамота, че не си офицер, а?
Остатъците от разлетия чай попиваха в почвата. Поли бавно се пресегна за арбалета си.
— Недей. Само стъпка, само някой да е помръднал и ще му прережа гърлото! Няма да е първият офицер, който убивам, повярвайте ми…
— Разликата между тях и мен е, че на мен не ми пука.
Пет глави се обърнаха. Фигурата на Джакръм се открояваше на фона на далечната светлина от огъня. Държеше лъка на пленника, опънат докрай и насочен право в сержанта, напълно пренебрегвайки факта, че главата на лейтенанта е на пътя му. Блауз затвори очи.
— Ще застреляш собствения си офицер? — обади се Тауъринг.
— Ъ-хъ. Няма да е първият офицер, който убивам — подхвърли сержантът. — Ти, друже, не отиваш никъде освен в земята. По лесния или трудния начин… не ми пука. — Лъкът изскърца.
— Само блъфираш, господинчо.
— Дума да няма, не съм от мъжете, дето блъфират. Между другото, май така и не ни представиха. Джакръм се казвам.
Промяната у мъжа бе направо физическа. Той сякаш се смали, като че ли всяка клетчица от тялото му тихичко си бе казала: „О, боже!“ Той залитна, а Блауз се олюля.
— Може ли…
— Твърде късно! — процеди Джакръм.
Поли никога не забрави звука, причинен от стрелата.
Настъпи тишина до момента на глухото тупване, когато Тауъринг окончателно загуби равновесие и се свлече на земята.
Джакръм внимателно остави лъка встрани.
— Откри с кого се бъзика — подметна той, сякаш нищо особено не се бе случило. — Жалко, наистина. Изглеждаше свестен тип. Остана ли някаква жълтуга, Пъркс?
Много бавно лейтенант Блауз вдигна ръка към ухото си, през което бе минала стрелата, и после със странна отнесеност загледа кръвта по пръстите си.
— О, съжалявам за това, сър — ведро рече Джакръм. — Просто видях едничката възможност и си казах, е, то това е месестата част. Вземете си една хубава обица, сър, и ще сте на върха на модата! Някаква по-голяма златна обица най-добре.
— Да не вземете да вярвате на ония приказки за Чукалата! — продължи той. — Пълни измишльотини! Ама е добре нещо да се мъти. И така, следващото, което ще направим, е… някой може ли да ми каже какво следва да направим?
— Ъ-ъ… да го погребем? — рискува Игорина.
— Да, ама първо се погрижете за ботушите. Носи малък номер, а пък злобенците имат доста по-добри ботуши от нашите.
— Да откраднем ботушите от умрял човек, серж? — обади се Уозър, все още в шок.
— По-лесно е, отколкото от жив! — Като видя израженията им, Джакръм посмекчи тона: — Момчета, това е война, ясно? Той беше войник, те бяха войници, вие сте войници… тъй да се каже. Никой войник не оставя кльопачка или добри ботуши на вятъра. Погребете ги като хората и кажете там каквито молитви се сетите и дано отидат някъде, където няма война. — Той повиши глас до нормалния си рев: — Пъркс, събери останалите! Игор, покрий огъня и гледай да не личи, че изобщо сме били тук! Тръгваме след точно десет минути! Можем да минем няколко километра преди разсъмване! Нали така, лейтенант?