Блауз все още стоеше като закован, но сега, изглежда, се пробуди:
— Какво? О. Да. Добре. Да, наистина. Ъ-ъ… да. Действайте, сержант.
Огънят осветяваше триумфиращата физиономия на Джакръм. На фона на червените отблясъци малките му тъмни очи бяха като дупки в пространството, ухилената му уста бе порта към ада, фигурата му — като на някакво чудовище от подземните измерения.
„Всичко стана заради него — повтаряше си Поли. — Той се подчини на заповедта. Не направи нищо нередно. Но вместо Уозър и Игор, които хич не ги бива с оръжията, можеше да изпрати Маладикт и Джейд да ни помогнат. Той отпрати останалите. Беше си приготвил лъка. Игра си с нас като с пионки и спечели…“
„Горкият стар войник — спомни си тя как пееше баща й с приятелите си, докато прозорците се заскрежаваха, — горкият стар войник! Ако нявга се цаня отново войник… дяволът ще ми бъде сержант!“
В светлината на огъня усмивката на сержант Джакръм бе кървав полумесец, а куртката му — с цвета на небе над бойно поле.
— Вие сте моите малки момченца — боботеше той. — И аз ще се грижа за вас.
Изминаха над единайсет километра преди Джакръм да обяви почивка. Околността сменяше облика си. Ставаше по-камениста, а дърветата оредяваха. Долината на Нек бе богата и плодородна; изглежда, именно оттук реката бе отмила плодородието, оставяйки проломи и гъсти храсталаци от еднообразни съобщества, които се мъчеха да оцелеят на обеднялата почва. Беше добро място за скривалище. И някой вече се бе крил тук. През дерето минаваше поток, от който в края на лятото бе останало само едно ручейче между скалите. Джакръм явно го бе надушил, защото не можеше да се види от пътеката.
Жаравата от огъня в малкото дере беше още топла. След като я огледа, сержантът мъчително се изправи.
— Някакви като снощните ни приятелчета — сподели той.
— Серж, а не може ли да е просто някой ловец? — запита Маладикт.
— Може, ефрейтор, но не е — каза Джакръм. — Доведох ви тук, щото дерето е затънтено и има вода и добри подходи ей там и там — посочи той. — Пък и има приличен заслон да ни пази от времето и е трудно някой да ни издебне незабелязано. Военно, с други думи. Същото е решил снощи и някой друг. Тъй че докато те ни търсят, ние ще се кютнем кротко там, където вече са претърсили. Иди с неколцина на пост веднага.
Поли пое първа смяна на върха на малка скала в края на дерето. Наистина беше добро място без съмнение. И полк можеше да се скрие тук. Никой не можеше да наближи, без да го забележат. И след като тя се натовари със задължението на редови член от отряда, с малко късмет Блауз щеше да си намери някой да го обръсне, преди да й свърши смяната. В пролука сред дърветата долу се виждаше пътека през гората. Тя се съсредоточи върху нея.
По някое време Тонкър дойде да я смени. Носеше супа. От отсрещната страна на дерето Лофти сменяше Уозър.
— Откъде си, Оз? — запита Тонкър, докато Поли гълташе супата.
Надали щеше да стане беля, ако кажеше.
— Мюнц — призна тя.
— Наистина? Чух, че си работила в кръчма. Как й беше името?
Ох… ето на как стана белята. Но вече нямаше как да излъже.
— „Херцогинята“.
— Онова голямо заведение? Много лъскаво. Отнасяха ли се добре с теб?
— Какво? А… да. Да. Доста добре.
— Биеха ли те понякога?
— А? Не. Никога. — Поли се притесни как ли ще свърши това.
— Скапваха ли те от работа?
Поли се замисли. Всъщност работеше повече от двете прислужнички, пък и те поне имаха по един свободен следобед в седмицата.
— Обикновено ставах първа и си лягах последна, ако това имаш предвид — отвърна и за да смени темата, бързо продължи: — А ти? Познаваш ли Мюнц?
— И двете с Тилда… искам да кажа Лофти, живеехме там.
— О? Къде?
— В девическия техникум. — Тонкър отклони очи.
„А ето в какъв капан може да те вкара баналният разговор“ — помисли си Поли.
— Не е хубаво място, струва ми се — каза, чувствайки се глупаво.
— Да, не беше хубаво място. Доста гадно място. Според нас и Уозър е била там. Вероятно е била тя. Доста ни пращаха да слугуваме. — Поли кимна. Веднъж едно момиче от техникума дойде да прислужва в „Херцогинята“. Пристигаше всяка сутрин с колосана чиста престилка, отделяйки се от редицата много подобни на нея момичета зад една учителка, съпровождани от неколцина мъжаги с дълги пръчки. Беше кльощава, вежлива по някак си безчувствен, трениран начин, работеше много и никога не говореше с никого. След три месеца изчезна и Поли така и не разбра защо.