— Какво казахте на ефрейтор Страпи, за да избяга толкова бързо? — изтърси Поли, преди да успее да се спре.
Джакръм я изгледа за момент без всякакво изражение. После издаде странен тих кикот.
— Е, защо ли пък момченце като теб пита такива нещица?
— Защото той просто изчезна и изведнъж по силата на някакво старо правило вие сте отново на първа линия, серж — ядоса се Поли. — Затова питам такива нещица.
— Ха! Няма подобни правила, поне не и такова — подхили се Джакръм, плискайки водата с крака. — Но рупъртите никога не четат устава, освен ако не търсят повод да те обесят, тъй че тоя номер минава. Страпи беше напълнил гащите от страх, знаеш.
— Да, но можеше да се измъкне по-късно — възрази Поли. — Не беше глупав. Да се юрне посред нощ? Ще да е имал наистина неотложна причина да бяга, нали така?
— Леле, как ти сече пипето, Пъркс — ухили се Джакръм. Още веднъж тя изпита усещането, че сержантът се радва, също както й се стори доволен, когато му се изрепчи за униформата. Не беше грубиян като Страпи — отнасяше се към Игорина и Уозър с нещо подобно на бащинска загриженост — но не оставяше на мира Поли, Маладикт и Тонкър, непрекъснато предизвиквайки ги за отпор.
— Върши работа, серж.
— Само си побъбрихме с него тет-ах-тет. Кротичко. За всичките гадни неща, дето могат да се случат виз-ах-ви смутните военни времена.
— Като например да те открият с прерязано гърло? — подметна Поли.
— И това се е случвало — невинно отвърна той. — Знаеш ли, момко, някой ден от теб ще стане адски добър сержант. Всеки глупак може да използва очите и ушите си, но ти използваш мозъка си да ги свържеш.
— Няма да ставам сержант! Свършвам си работата и се връщам у дома! — гневно извика тя.
— Да, и аз така виках някога — подсмихна се Джакръм. — Пъркс, не ми трябват сигнални щракалки. Не ми трябват вестникарски хартийки. Сержант Джакръм знае какво става. Той говори с мъжете, които се връщат — онези, които не щат да говорят с никой друг. Знам повече от рупърта, нищо че той получава писъмца от ЦУ, дето толкова го тревожат. Всички говорят със сержант Джакръм. И в своята голяма дебела глава той всичко навръзва. Сержант Джакръм знае какво става.
— А именно? — простичко попита Поли.
Джакръм не отвърна веднага. Пресегна се с пъшкане и разтри крака си. Потъмнелият шилинг на врата му се провеси напред. Но имаше и още нещо. За момент нещо златно се мерна под отвореното деколте на потника. Нещо обло и златно на златна верижка проблесна на слънчевите лъчи. В следващия миг сержантът се изправи и то се скри от поглед.
— Това е една проклета шантава война, момко — обади се той. — Вярно е, че там не са само злобенските войници. Момчетата разправят за униформи, които не били виждали преди. Бая задници сритахме през годините. Може би наистина са се съюзили и е дошъл нашият ред. Но аз пък си мисля, че са в задънена улица. О, да, знам. Превзели са крепостта. Но трябва да я запазят. А идва зима и всички онези момчета от Анкх-Морпорк и къде ли не са много далеч от дома. Може би все още имаме шанс. Ха, особено сега, когато принцът се е юрнал да търси младия войник, който го е сритал в брачното оборудване. Това значи, че е ядосан. Ще допусне грешки.
— Ами, серж, аз мисля…
— Радвам се, че го правиш, редник Пъркс — прекъсна я Джакръм, изведнъж превръщайки се отново в сержант. — А аз мисля, че след като се погрижиш за рупърта и подремнеш набързо, с теб трябва да покажем на момчетата малко фехтовка. Каквато и да е тая проклета война, рано или късно младият Уозър ще трябва да използва сабята, дето разнася. Тръгвай!
Поли завари лейтенант Блауз седнал с гръб до скалата да нагъва бъркоч от една купа. Игорина прибираше медицинските си пособия. Ухото на Блауз бе превързано.
— Всичко наред ли е, сър? — запита тя. — Съжалявам, че не бях…
— Напълно разбирам, Пъркс, трябва да си поемеш смяната като останалите „момци“ — прекъсна я Блауз, а Поли чу как кавичките се затвориха около думата. — Взех си освежителна дрямка, а кървенето и да си призная, треперенето почти престанаха. Обаче… все пак имам нужда от бръснене.
— Искате да ви обръсна — каза Поли със свито сърце.
— Уж трябва да давам пример, Пъркс, но вие, „момци“, полагате такива усилия, че ме хваща срам. Не мога да не призная, че всички очевидно сте с лица „гладки като бебешко дупе“!