— Да, сър. — Тя измъкна принадлежностите за бръснене и тръгна към огъня, на който постоянно вреше вода. Повечето от отряда спяха, но Маладикт бе седнал със скръстени крака до огъня и правеше нещо по шапката си.
— Чух за пленника снощи — каза той, без да вдига очи. — Не мисля, че елти ще издеяни дълго, а ти?
— Кой?
— Лейтенантът. От това, което чух, Блауз май ще има кофти злополука. Джакръм смята, че е опасен.
— Той се учи, точно както и ние.
— Да, но се предполага елти да знае какво върши. Мислиш ли, че нашият знае?
— И Джакръм е объркан — сподели Поли, доливайки студена вода в чайника. — Май че просто ще продължим напред.
— Ако има докъде да стигнем! — Маладикт протегна кивера си. — Как ти се струва?
Отстрани на шапката, до пакета цигари, се мъдреше тебеширен надпис „Роден да умре“.
— Много… индивидуално — запъна се Поли. — Защо пушиш? То всъщност не е много… вампирско.
— Е, не е речено, че трябва да съм много вампирски — отвърна Маладикт, запалвайки цигара с трепереща ръка. — Заради смученето. Имам нужда от него. На ръбчето съм. Хваща ме кофеиновата абстиненция. Пък и гората не ми действа добре.
— Но ти си вам…
— Да, бе, знам! Ако бях в крипта, нямаше да имам проблем. Но сега непрекъснато си мисля, че съм заобиколен от купища заострени колове. Истината е, че… започва да ме боли. Все едно че прилепясвам отново! Долавям гласовете и потта…
— Шшш — прекъсна го тя, когато Шафти изохка в съня си. — Не можеш! — изсъска. — Каза, че от две години си чист!
— О, кр… кръ… кръвта ли? — каза той. — Кой ти говори за кръв? Говоря за кафето, по дяволите!
— Имаме толкова чай… — започна Поли.
— Ти май не разбираш! Става дума за… жадуване. То никога не престава, само го заменяш с нещо, което не кара хората да те накълцат на кебап! Имам нужда от кафе!
„Защо аз? — проплака наум Поли. — Да не би да ми пише на челото «Кажете ми неволите си»?“
— Ще видя какво мога да направя — смутолеви тя и набързо напълни канчето за бръснене.
Върна се при Блауз с водата, настани го до един камък и забърка малко пяна. Зае се да остри бръснача колкото смееше по-бавно. Когато най-сетне лейтенантът нетърпеливо се прокашля, тя зае позиция, вдигна бръснача и отправи молитва…
… но не към Нуган. Никога към Нуган, откакто майка й почина…
И тогава Лофти дотича през поляната, опитвайки се да извика шепнешком.
— Движение!
Блауз за една бройка не загуби и второто си ухо.
От изневиделица изникна Джакръм, нахлузил ботуши, но все още с висящи тиранти. Той сграбчи Лофти за рамото и я обърна към себе си.
— Къде?
— Там долу на пътя! Кавалеристи! Каруци! Какво ще правим, серж?
— Ще си траем — промърмори той. — Насам ли са се запътили?
— Не, продължиха право нататък, серж!
Джакръм се обърна и изгледа отряда със самодоволно изражение.
— Така-а. Ефрейтор, вземи Карборунд и Пъркс и идете да видите какво става. Останалите, въоръжете се и се опитайте да бъдете смели. Е, лейтенант?
Блауз слисано бършеше пяната от лицето си.
— Какво? О. Да. Погрижете се, сержант!
Двайсет секунди по-късно Поли тичаше след Маладикт надолу по склона. На места сред дърветата се откриваше дъното на долината и поглеждайки натам, тя зърна отблясъци от метал. Поне дърветата бяха покрили горската почва с дебел слой иглички и противно на приетото мнение повечето дървета не бяха отрупани с шумно откършващи се клони. Достигнаха края на гората, където храстите се бореха за място под слънцето и си намериха скривалище за наблюдение.
Конниците бяха само четирима, в непознати униформи и яздеха по двойки пред и зад една малка, покрита с платнище каруца.
— Какво толкова трябва да има в една каручка, че да я охраняват четирима мъже? — прошепна Маладикт. — Сигурно е ценно!
Поли посочи огромното знаме, овесено на забучения на талигата кол.
— Мисля, че е вестникарят. Каруцата е същата. И знамето също.
— Добре тогава, че ни подминаха — изшептя Маладикт. — Да ги изчакаме да изчезнат от поглед и да се скатаем като добри мишленца, а?
Ездачите пътуваха със скоростта на каруцата и в този момент двамата отпред спряха и се обърнаха на седлата си, изчаквайки я да ги настигне. Единият от тях засочи някъде над скритите войници. Чу се вик, прекалено далечен, за да могат да го разберат. Последва някакъв разговор и двама от ездачите се тръгнаха да се връщат по пътя.
— О, да го вземат мътните! — не издържа Поли. — Какво забелязаха?