— Чорапи? — повтори дьо Слов, нервно поглеждайки към вампира. — Какво общо имат тук чорапите?
— Това беше заповед, Поли — кресна Маладикт.
— Какво си мислиш, че не знаем? — настоя Поли.
— Ами, като начало, вие сте горе-долу всичко, останало от Чукалата…
— Това е лъжа!
— О, има и пленници, и ранени, струва ми се. Но защо да те лъжа? Той защо те нарече Поли?
— Защото разбирам много от птици — изтърси тя, проклинайки наум. — Ти откъде знаеш какво става с полка?
— Работата ми е да узнавам неща. Каква е онази птица там горе?
Поли вдигна очи.
— Нямам време за тъпи игрички — ядоса се тя. — А това е… — Замлъкна. Нещо се виеше високо горе в забранената синева.
— Не знаеш ли?
— Разбира се, че знам — раздразнено отвърна Поли. — Това е беловрат мишелов. Мислех, че никога не идват толкова навътре в планините. Само веднъж видях такъв, в една книга… — Тя вдигна отново лъка и се опита да се стегне. — Права ли съм, господин Работата-ми-е-да-узнавам-неща?
Дьо Слов пак вдигна ръце и слабо се усмихна:
— Сигурно. Аз съм градско чедо. Различавам лястовичките от скорците. Оттам нататък за мен всичко останало е патица.
Поли го изгледа на кръв.
— Виж, моля те — опита се той, — трябва да ме чуете! Трябва да разберете някои неща. Преди да е станало твърде късно.
Поли свали лъка.
— Ако искаш да говориш с нас, чакай тук! Ефрейтор, тръгваме! Карборунд, вземи тези двамата!
— Чакай малко — засегна се Маладикт. — Кой е ефрейторът в този отряд?
— Ти — отвърна тя. — Но се държиш неадекватно, олюляваш се и гледаш странно. Така че какво имаше предвид, моля?
Маладикт обмисли чутото. Поли бе уморена и уплашена и някъде вътре в нея всичко това се преобразуваше в гняв. Изражението й не беше от онези, които човек би искал да види зад обтегнатата тетива на лък. Стрела не можеше да убие вампир, но това не значеше, че не боли.
— Да, добре — каза той. — Карборунд, вземи ония двамата! Тръгваме!
Наближавайки укритието, Поли дочу свирукане на птица. Тя определи вида като много-лош-имитатор и си каза, че трябва да научи момичетата на някои птичи сигнали, които поне да звучат по-истински. Тези неща не ставаха толкова лесно, колкото си мислеха хората.
Останалите от отряда се бяха събрали в дерето, въоръжени и поне изглеждащи опасни. Определено си отдъхнаха когато видяха Джейд, понесла двамата кавалеристи. Другите двама седяха унило до една скала с вързани зад гърба ръце.
Маладикт стегнато пристъпи към Блауз и изкозирува:
— Двама пленници, елти, а според Пъркс трябва да говорите с един там долу. — Той се понаведе напред: — Вестникарят, сър.
— Не е зле да стоим доста настрана от него — отвърна Блауз. — А, сержант?
— Тъй верно, сър! Само беля ще ни докара, сър!
Поли трескаво изкозирува:
— Моля, сър! Разрешете да кажа, сър!
— Да, Пъркс? — вдигна вежди Блауз.
Тя видя, че има един-единствен шанс. Трябваше да разбере за Пол. Сега умът й работеше толкова скоростно, колкото и онази вечер, когато се бе спуснала към мъжа с кодовете.
— Сър, не знам дали си струва да говорите с него, сър, но може би си струва да го изслушате. Дори да смятате, че ще ни каже само лъжи. Защото понякога, сър, когато хората ви лъжат, ако изрекат достатъчно лъжи, ами те един вид… издават с каква форма е истината, сър. А и ние не сме длъжни да му казваме истината, сър. И ние можем да го излъжем.
— Аз не съм лъжец, Пъркс — студено отвърна лейтенантът.
— Радвам се да го чуя, сър. Печелим ли войната, сър?
— Пъркс, престани веднага! — изръмжа Джакръм.
— Само попитах, серж — укорително рече Поли.
Около тях отрядът затаи дъх, попивайки всеки звук. Всички знаеха отговора. Чакаха да го чуят.
— Пъркс, този тип приказки всяват униние — започна Блауз, но сякаш сам не си вярваше и не се интересуваше на кого му пука.
— Не, сър. Всъщност не е така. По-добре е, отколкото да се лъжем! — Поли смени тона, прибягвайки до този, с който майка й понякога я хокаше: — Лошо е да се лъже! Никой не обича лъжците. Кажете истината, моля!
Явно определени нотки от този тон откриха стария си дом в забравена част от съзнанието на Блауз. Лейтенантът вдигна ръка, когато Джакръм отвори уста да кресне.
— Не печелим, Пъркс. Но все още не сме загубили.
— Мисля, че всички го знаем, сър, но е добре да го чуем от вас. — Поли отправи към него окуражителна усмивка.
И това, изглежда, подейства.
— Предполагам, че няма лошо поне да сме вежливи с горкия човек — Блауз сякаш мислеше на глас. — Може да издаде ценна информация при изкусен разпит.