— А моят полк? — тихо попита Блауз.
— Преди няколко дни остатъците от Десети полк участваха в смелия, но, честно казано, самоубийствен опит да си възвърнат некската крепост, сър. Повечето оживели са взети в плен, а и да ви кажа, почти всичките ви главнокомандващи са пленени. Били са в крепостта, когато са я превзели. В това укрепление има големи тъмници, сър, а са почти пълни.
— Защо трябва да ви вярвам?
„Аз вярвам — помисли си Поли. — Значи Пол е мъртъв, ранен или заловен. И даже и да знам, че е жив, в два от трите случая това не ми помага много.“
Дьо Слов метна вестниците в краката на лейтенанта.
— Всичко е тук, сър. Не съм си го измислил. Това е истината. Ще остане истина, вярвате или не. Срещу вас са се вдигнали над шест страни, в това число Генуа, Мулдавия и Анкх-Морпорк. На ваша страна няма никой. Вие сте сами. Единствената причина, че все още не сте победени, е, че не си го признавате. Аз видях вашите генерали, сър! Велики водачи, и момчетата ви се бият като демони, но те не се предават!
— Борогравия не знае думата „капитулация“, господин дьо Слов — засегна се лейтенантът.
— Мога ли да ви заема речник, сър? — озъби се вестникарят, почервенявайки. — Много е близка до израза „да сключиш някакво примирие, докато все още има шанс“, сър! Или по-скоро „да излезеш от играта, докато си още цял“, сър! По дяволите, сър, не разбирате ли? Единствената причина, поради която все още има армия в долината на Нек, е, че съюзниците не са решили какво да правят с нея! Клането им е дошло до гуша!
— А, значи все още се сражаваме! — възкликна Блауз.
Дьо Слов въздъхна:
— Не разбирате, сър. На тях им е писнало да ви избиват. Крепостта е вече в техни ръце. Имат някакви големи бойни машини. Те… честно казано, сър, някои от съюзниците просто биха измели остатъците от вашата армия. Ще бъде като да стрелят по плъхове в бъчва. Вие зависите от тяхната милост. И въпреки това не спирате да нападате. Та вие атакувате крепостта! Тя е на отвесна скала и стените й са по сто метра. Прехвърляте понтони през реката. Обкръжени сте, няма къде да отидете и съюзниците могат просто да ви смажат във всеки един момент, а вие се държите сякаш това е някакво временно препятствие. Ето какво всъщност става, лейтенант! Вие сте просто последната трошичка.
— Моля, внимавайте — предупреди Блауз.
— Извинете, сър, но знаете ли нещо за съвременната история? През последните трийсет години сте обявили война на всеки от съседите си поне веднъж. Всички страни водят войни, но вашата води свади. А миналата година нападнахте Злобения отново!
— Тя ни нападна, господин дьо Слов.
— Зле са ви информирали, лейтенант. Вашите нахлуха в Некската губерния!
— Тя беше обявена за борогравска територия по Линтския договор преди повече от сто години!
— Подписан под острието на меч, сър. То това сега няма значение. Въпросът вече не опира до глупавото ви боричкане за власт. Защото, видите ли, вашите сринаха великата линия. Сигналните кули. И разрушиха пощенския път. Според Анкх-Морпорк това е бандитизъм.
— Внимавайте, казах! — Блауз почервеня. — Като гледам, с очевидна гордост сте окичили каруцата си с анкх-морпоркското знаме.
— Civis Morporkias sum, сър. Аз съм анкх-морпоркски гражданин. Може да се каже, че Анкх-Морпорк ме закриля под широкото си и твърде омърляно крило, макар че, признавам, не е зле метафората да се редактира леко.
— Обаче вашите анкх-морпоркски войници не са в състояние да ви защитят.
— Прав сте, сър. Може да ме убиете веднага — простичко отвърна дьо Слов. — Знаете това. И аз го знам. Но няма да го сторите по три причини. Борогравските офицери държат на честта. Така поне казват. Именно затова не се предават. А аз дълбоко ви съчувствам. Пък и няма нужда да ме убивате, защото всички се интересуват от вас. Нещата внезапно се промениха.
— Интересуват се от нас?
— Сър, в известен смисъл точно сега може да сте от голяма помощ. Анкх-морпоркци очевидно бяха потресени, когато… вижте, сър, чували ли сте за онова, което наричаме „обществен интерес“?
— Не.
Дьо Слов се опита да обясни. Блауз слушаше с отворена уста, докато най-накрая каза:
— Добре ли съм разбрал? Това, че много хора са убити и ранени в тази злочеста война, не е било от голям „интерес“ за вашите читатели? Но вече е, само заради нас? Заради една малка схватка в някакъв град, за който преди не са и чували? И по тази причина ние изведнъж ставаме „храбър народец“ и хората казват на вашия вестник, че великият ви град трябва да е на наша страна?