— Да, лейтенант. Разбирате ли, снощи пуснахме второ издание. След като открих, че „капитан Хоренц“ всъщност е принц Хайнрих. Вие знаехте ли тогава, сър?
— Разбира се, че не! — сопна се Блауз.
— А ти, редник ъ-ъ Пъркс, щеше ли да го ритнеш в… щеше ли да го ритнеш, ако знаеше?
Поли изпусна чашата в притеснението си и погледна към Блауз.
— Можеш да отговориш, Пъркс, разбира се — кимна лейтенантът.
— Ами… да, сър. Щях да го ритна. По-силно може би. Аз се защитавах, сър. — Тя внимателно избегна допълнителните детайли. Човек не можеше да бъде сигурен какво би направил с тях някой като дьо Слов.
— Да, добре, хубаво — рече той. — Значи може да ти хареса това. Нашият карикатурист Фиц го нарисува за извънредното издание. Беше на първа страница. Продадохме рекорден тираж.
Подаде й тънко измачкано листче, което явно бе многократно сгъвано.
Беше скица с много защриховки. Изобразяваше огромна фигура с грамаден меч, чудовищен монокъл и мустаци като закачалка, надвиснала над доста по-дребна фигурка, въоръжена единствено с инструмент за вадене на цвекло — всъщност на него наистина бе забучено цвекло. И всичко явно си беше наред точно до момента, в който дребната фигурка, нахлузила нелошо подобие на кивера на Чукалата и с лице, което бегло наподобяваше Полиното, изритваше другия право в слабините. От устата на Поли излизаше нещо като балонче с думите: „На ти на царския прерогатив, скапаняко!“ Балончето от устата на великана, който можеше да е само принц Хайнрих, гласеше: „О, наследството ми! Как може такова малко нещо да боли толкова!“ А на заден фон една дебела жена с надиплена мантия и огромен старомоден шлем кършеше ръце пред невероятно големия си бюст, втренчена в схватката със смесица от загриженост и възхищение и викаше в балонче: „О, любов моя! Боя се, че връзката ни е осакатена!“
Тъй като никой от новопосветените не продумваше, дьо Слов се обади малко притеснено:
— Фиц е доста, ъ-ъ, прям в тези неща, но изключително популярен. Мхм. Виждате ли, любопитното е, че макар Анкх-Морпорк да е навярно най-големият насилник, ние някак си изпитваме слабост към хора, които се изправят пред насилниците. Особено пред тези със синя кръв. Но по принцип се стараем да сме на тяхна страна, ако не ни излиза прекалено скъпо.
Блауз се прокашля.
— Доста сполучливо са те уподобили, Пъркс — пресипнало рече той.
— Аз само го ритнах, сър! — запротестира Поли. — И тази дебелана със сигурност не беше там!
— Това е Морпоркия — обясни дьо Слов. — Тя един вид изобразява града, само че в нейния случай липсват калта и саждите.
— Длъжен съм от своя страна да добавя — подхвана Блауз, сякаш взимаше думата на съвещание, — че Борогравия всъщност е доста по-голяма от Злобения, макар че териториално обхваща предимно голи чукари…
— Това всъщност няма значение — прекъсна го вестникарят.
— Няма ли? — сепна се Блауз.
— Не, сър. То е просто факт. Не политика. При политиката, сър, подобни рисунки имат огромно влияние. Сър, дори съюзническите главнокомандващи говорят за вас, а злобенците са ядосани и объркани. Ако вие, героите на деня, апелирате за малко здрав разум…
Лейтенантът пое дълбоко въздух:
— Това е една глупава война, господин дьо Слов. Но аз съм войник. Както казваме, „целунах херцогинята“. Това е клетва за вярност. Не ме карайте да я наруша. Аз трябва да воювам за страната си. Ние ще пропъдим нашествениците! Ако има дезертьори, ще ги открием и ще ги сберем отново. Ние познаваме страната си. Докато сме свободни, Борогравия ще бъде свободна. Вие „си казахте приказката“. Благодаря ви. Какво стана с чая, Пъркс?
— Какво? О, почти е готов, сър! — Поли се обърна към огъня.
Хрумването беше блестящо, но планът — глупав. Сега, тук, всичките му недостатъци излязоха наяве. Как щеше да върне Пол у дома? Той щеше ли да иска? Можеше ли тя да се справи? Дори ако все още беше жив, как се надяваше да го измъкне от тъмницата?
— Значи ще водите партизанска война, а? — обади се дьо Слов зад гърба й. — Безумци! До един!
— Не, ние не сме апаши — отвърна Блауз. — Целунали сме херцогинята. Ние сме войници.
— О, ясно! Но се възхищавам на духа ви. А, Ото…
Вампирът-иконографист се приближи със свенлива усмивка.
— Не зе плашете. Аз зъм въздържател, като ефрейтора ви. Моята зтразт зега е зветлината.
— О? Ъ-ъ… много добре — смутолеви Блауз.
— Снимай ги, Ото. Тези господа тръгват на бой.
— Само от любопитство, господин дьо Слов — намеси се Блауз, — как пратихте снимките до града толкова бързо? С магия, предполагам?