— Какво? — Дьо Слов за момент се обърка. — О, не, сър. Магьосниците са скъпчии, а и командир Ваймс заяви, че в тази война няма да допусне магия. Пратихме нещата по гълъб до офиса в крепостта, а после по мрежата от най-близката сигнална кула.
— Наистина? — Лейтенантът се оживи неимоверно. — Вероятно използвате цифри, за да индикирате гама от тонове на сивото, а?
— Бозе мили! — възхити се Ото.
— Ами да, всъщност така е — рече вестникарят. — Силно съм впечатлен, че вие…
— Видях щракащите кули на далечния бряг на Нек — сподели Блауз със светнали очи. — Много умна идея да се използват големи зарешетени кутии вместо старомодните семафори. А дали са правилни догадките ми, че кутията на върха, която отваря решетките си на всяка секунда, е вид система, ъ-ъ, нещо като часовник, който задава ритъма на цялата линия? О, добре. Така си и мислех. Сигурно един удар в секунда е пределът на механизмите, така че нищо чудно всичките ви усилия сега да се насочат към увеличаване обема на еднократно предаваната информация? Да, допусках, че е така. Колкото до изпращането на снимки, е, малко или много всичко се гради на цифри, нали? Разбира се, навярно използвате и двете колонки на всяка от четирите кутии, за да изпратите код за сив цвят, но сигурно е много бавно. Мислили ли сте за съкращаващ алгоритъм?
Дьо Слов и Вик се спогледаха.
— Наистина ли не сте говорили с някого за това, сър? — запита вестникарят.
— О, всичко е доста елементарно — усмихна се Блауз щастливо. — Разсъждавах върху темата по повод военните карти, които, разбира се, в по-голямата си част са бяло пространство. И се чудех дали би било възможно да се зададе желаният тон на една колонка и, от друга страна, да се посочи доколко е наситен нюанса в тази гама. А най-хубавото е, че ако картата ви е черно-бяла, имате даже още повече…
— Не сте виждали щракалка отвътре, нали? — прекъсна го дьо Слов.
— Уви, не — поклати глава Блауз. — Просто „мисля на глас“ за наличността de facto на вашата картинка. Бих могъл да помисля и над редица други математически, хъм, трикове, които ще направят преноса на информация още по-плавен, но съм убеден, че вече са ви хрумнали. Разбира се, съвсем нищожна реформация може потенциално да удвои обема на еднократно предаваната информация. При това без да се използват цветни филтри през нощта, което, струва ми се, дори при натоварването от допълнителни механични усилия със сигурност би увеличило пропускателната способност с… извинете, нещо нередно ли казах?
И двамата му събеседници стояха оцъклени. Дьо Слов тръсна глава.
— О… ъ-ъ, не. Нищо. Ъ-ъ… изглежда, схванахте същността доста… бързо.
— А, просто като се замислих и всичко си дойде на мястото — сви рамене Блауз. — Както когато се наложи да преустроя деловодната система на отдела, нали разбирате? Хората правят нещо, което върши работа. Но обстоятелствата се променят и то трябва да се преработи, за да продължи да върши работа, а те са толкова заети да го преработват, че не могат да видят, че е по-добре да изградят изцяло нова система, която да отговаря на новите обстоятелства. Но за външен човек идеята е очевидна.
— И в политиката, както и, ъ-ъ, при деловодните и съобщителните системи? — запита дьо Слов.
Блауз сбърчи вежди.
— Съжалявам, май не разбирам…
— Ще се съгласите ли, че понякога системата на една страна може да е толкова остаряла, че само външен човек да успее да види нуждата от цялостна промяна? — Дьо Слов се усмихна. Лейтенант Блауз не.
— Просто една тема за размисъл — додаде вестникарят. — Ъ-ъ… тъй като желаете да се изправите пред света, ще имате ли нещо против колегата ми да ви снима?
Блауз сви рамене.
— Щом настоявате. Това е Поругание, разбира се, но напоследък е трудно човек да открие нещо, което да не е. Вие трябва да кажете на света, господин дьо Слов, че Борогравия няма да се предаде. Няма да се примирим. Ще се борим. Моля, запишете това в тефтерчето си. Докато ни държат краката, ще ритаме!
— Да, но може ли отново да ви помоля да…
— Господин дьо Слов, убеден съм, че сте чували, че перото е по-силно от меча?
Вестникарят леко се поизпъчи.
— Разбира се, и даже…
— Искате ли да го изпробвате? Направете си снимките, сър, и момците ми ще ви изпратят обратно до пътя.
Ото Вик се изправи и направи лек поклон пред Блауз. После развърза иконографа си.
— Ще отнеме замо минутка — обяви той.
Никога не е само минутка. В ужасена почуда Поли следеше как Ото прави снимка след снимка на лейтенанта в редица според Блауз героични пози. Потресаващо е да гледаш как човек се опитва да вдигне напред брадичка, каквато в действителност му липсва.