— Много впечатляващо — каза дьо Слов. — Само се надявам да доживеете да се видите във вестника ми, сър.
— Ще очаквам този момент с най-голямо нетърпение. А сега, Пъркс, моля, идете със сержанта да изпратите двамата господа по пътя им.
Когато стигнаха до каруцата, Ото се примъкна към Поли.
— Трябва да ти кажа нещо за вашия вампир.
— О, нима?
— Приятел ли зи му?
— Да. Какво има?
— Има проблем…
— Станал е дръпнат, понеже му свърши кафето?
— Уви, де да беше толкова просто. — Ото изглеждаше притеснен. — Разбираш ли, когато вампир зе откаже от… думичката з „к“, назтъпва един процез, който наричаме преназочване? Налагаме зи да желаем нещо друго? За мен не беше болезнено. Аз жадувам за зъвършенството на зветлините и отзенките. Знимките за живота ми! Но твоят приятел е избрал… кафето. А зега няма и грам.
— О. Ясно.
— Чудя се дали е така. Зигурно му зе е зтрувало много разумно. Това зи е човешка зтразт и никой не те гледа накриво, като кажеш например: „Умирам за чаша кафе“ или „Човек убивам за чаша кафе“. Но без кафе, опазявам зе, той ще зе… обърне. Разбираш ли, много ми е трудно да говоря за това… — замлъкна Ото.
— Под „обърне“ имаш предвид?…
— Първо зе започва з леки халюцинации, зтрува ми зе. Пзихичезка податливозт на взякакви въздейзтвия откъде ли не, а вампирите могат да халюцинират толкова живо, че да зтанат заразни. Мизля, че това вече зе злучва. Той ще зтане… незтабилен. Това може да продължи з дни. И позле пзихиката му ще зе зрути, и той отново ще зтане изтински вампир. Няма да го има вече гозподин Приятния Кафеджия.
— Не мога ли да му помогна с нещо?
Ото внимателно постави иконографа си в каруцата и се обърна:
— Можеш да му намериш отнякъде кафе или… да зи приготвиш дървен кол и голям нож. Ще му звършиш узлуга, повярвай ми.
— Не мога да направя това!
Ото сви рамене.
— Намери някой, който да може.
— Той е удивителен! — говореше дьо Слов, докато каруцата трополеше надолу сред дърветата. — Знам, че сигналите са против вашата религия, но той, изглежда, разбира всичко.
— Както казах, сър, той преценява нещата. — Джакръм сияеше. — Ум като бръснач.
— Говореше за сигнални алгоритми, които компаниите едва започват да проучват — продължаваше вестникарят. — Този отдел, за който разправяше…
— А, виждам, че нищо не пропускате, сър. Ама е много скрито-покрито. Не мога да говоря за това.
— Честно казано, сержант, все си мислех, че Борогравия е ами… изостанала.
Джакръм ядно изкриви уста в усмивка.
— Ако сме доста поизостанали, сър, то е само щото да се засилим по-добре.
— Да знаете, сержант, направо е срамота да се затрие такъв мозък — клюмна дьо Слов, а каруцата се килна в коловоза. — Това не е време за геройства и велики саможертви в стил „смърт или вечна слава“. Направете на хората си услуга и се опитайте да му го обясните, а?
— Не бих се и осмелил, сър. Ето го пътя ви. Сега накъде ще поемете?
— Към долината на Нек, сержант. Добра история излезе, сержант. Благодаря ви. Позволете да ви стисна ръката.
— Радвам се, че мислите така, сър. — Джакръм протегна ръка. Поли чу слабото подрънкване на монети при прехвърлянето им от длан в длан. Дьо Слов пое поводите.
— И все пак, сержант, сигурно ще изпратим материала по гълъб до час. Трябва да кажем, че имате пленници.
— Не берете грижа за това, сър. Докато приятелчетата им дойдат да ги спасяват, ще сме преполовили пътя към планините. Нашите планини.
Те се разделиха. Джакръм ги проследи, докато се скриха от поглед, и се обърна към Поли:
— И тоя с неговото важничене и маниери! Видя ли го какво направи? Обиди ме, пробутвайки бакшиш! — Погледна в дланта си. — Хмм, пет морпоркски долара? Е, поне знае как да обиди човек прилично — додаде той, а монетите изчезнаха в куртката му със забележителна скорост.
— Мисля, че иска да ни помогне, серж — обади се Поли.
Джакръм не й обърна внимание.
— Мразя проклетия Анкх-Морпорк. Кои са те да ни казват какво да правим? На кой му пука какво мислят?
— Дали наистина можем да се обединим с дезертьорите, серж?
— Изключено. Те са офейкали веднъж, какво ще ги спре да повторят? Тогава са плюли на херцогинята, сега не може да я целунат и да се реваншират. Всекиму се пада по една целувка, това е то.
— Но лейтенант Блауз…
— Рупъртът най-добре да си гледа цифрите. Въобразява си, че е войник. Никога не е стъпвал на бойно поле в живота си. Всичките приказки, дето ги наплямпа на твоя приятел, бяха „смърт или вечна слава“. Слушай пък аз какво ще ти кажа, Пъркс. Виждал съм Смърт по-често, отколкото ми се ще да си спомня, но никога не съм зървал Слава. Все пак не е зле да пратим тъпаците да ни търсят там, където ни няма.