— Доста хора ни търсят, ефрейтор. — Блауз утешително го потупа по рамото. — Това не значи, че ще ни открият.
Поли, вперила поглед в позлатената гора под тях, понечи да извика. Устата й бе пресъхнала. Не излезе никакъв звук.
Маладикт отхвърли ръката на лейтенанта.
— Този… човек ни търси! Знаят къде сме!
Поли преглътна и опита отново:
— Движение!
Но то вече бе изчезнало. Можеше да се закълне, че на пътеката имаше нещо — нещо, което се сливаше със светлината, разкривано само от променящите се оттенъци на сенките.
— Ъ-ъ… май че не — промълви тя.
— Вижте, не сме си доспали и сме малко „натегнати“ — подхвана Блауз. — Хайде да се поуспокоим, а?
— Имам нужда от кафе! — зави Маладикт, клатейки се напред-назад.
Поли хвърли поглед към далечната пътека. Вятърът люлееше дърветата и брулеше златисто-червените листа. За миг имаше само намек… Тя скочи на крака. Ако прекалено дълго зяпаш сенките и люшкащите се клони, можеш да видиш какво ли не. Беше като да гледаш онези рисунки в пламъците.
— Добре — намеси се Шафти, която работеше над огъня. — Това може и да свърши работа. Във всеки случай мирише на кафе. Да, де… на нещо като кафе. Всъщност… съвсем като кафе, ако кафето се правеше от жълъди.
Беше изпекла шепа жълъди. Поне по това време в гората се намираха много, пък и всеки знаеше, че печените и смлени жълъди можеха да минат за кафе, нали? Поли се бе съгласила, че сигурно си струва да опитат, но доколкото знаеше, никой, ако има избор, не би казал: „Не, повече няма да се докосна до това ужасно кафе! За мен то е слаб заместител на «Дълъг черен земен жълъд с екстра плуващи песъчинки!»“
Тя пое чашата от Шафти и я занесе на вампира Когато се наведе… светът се промени.
… уопуопуоп…
Небето стана облак прах, превръщащ слънцето в кървавочервен диск. За момент Поли ги видя в небето, с гигантски въртящи се перки, кръжащи във въздуха, бавно напредвайки към нея…
— Има озарения — прошепна Игорина до рамото на Поли.
— Озарения?
— Все едно… нечии чужди шпомени. Нищо не знаем за тези неща. Могат да се появят отвсякъде. Вампир в това състояние е открит към всякакви въздействия! Дай му кафето, моля те!
Маладикт грабна чашата и се опита да погълне съдържанието й толкова бързо, че то се разля по брадичката му. Стояха и го гледаха как преглъща.
— Има вкус на кал — призна той, оставяйки чашата.
— Да, ама действа ли?
Маладикт вдигна очи и примига.
— О, богове, това е отврат!
— В гора ли сме, или в джунгла? Някакви хвърчащи перки? — запита Игорина. — Колко пръста имам?
— Един Игор никога не трябва да задава такъв въпрос, да знаеш — направи гримаса Маладикт. — Но… усещанията не са толкова силни. Мога да го схрускам! Мога да го смеля!
Поли погледна Игорина, която сви рамене:
— Не е зле. — Тя побутна Поли малко настрана. — Той или може би тя е съвсем на ръба!
— Е, всички сме така — отвърна Поли. — Почти не спим.
— Знаеш какво имам предвид. Аз, ъ-ъ… си позволих ъ-ъ… да се подготвя. — Без дума, Игорина поотвори куртката само за миг. Поли зърна нож, дървен кол и чук в изрядно пришити джобчета.
— Няма да се стигне дотам, нали?
— Надявам се. Но ако все пак се наложи, аз съм единствената, която с най-голяма вероятност може да уцели сърцето. Хората все си мислят, че е по-скоро вляво, отколкото…
— Няма да се наложи — твърдо я прекъсна Поли.
Небето беше червено. Войната бе на ден от тях.
Поли вървеше под ръба на хребета с тенджерката чай. Само чаят държеше армията на крака. Да помни кое е истинско… е, това помагаше донякъде. Ето например Тонкър и Лофти. Без значение коя бе на пост, другата също отиваше. Ето ги пак, седнали една до друга върху паднало дърво, вперили очи надолу по склона. Бяха хванали ръце. Винаги се държаха за ръце, когато мислеха, че са насаме. Но на Поли й се струваше, че не ги стискаха като… ами, приятелки. Сключваха ги здраво, както някой, подхлъзнал се от скала, се вкопчва в подадената му ръка с ужаса, че ако се пусне, ще падне.
— Чаят! — попресипнало обяви тя.
Момичетата се обърнаха. Тя гребна две чаши горещ чай и тихо промълви:
— Да знаете, че никой няма да ви се сърди, ако духнете довечера.
— Какво искаш да кажеш, Оз? — вдигна очи Лофти.
— Ами… какво да търсите в Нек? Вече сте се махнали от техникума. Може да отидете навсякъде. Бас ловя, че може да се промъкнете…
— Оставаме — яростно я прекъсна Тонкър. — Говорихме за това. Къде другаде да идем? Пък и ако нещо наистина ни преследва?