— Сигурно е просто някакво животно — каза Поли, но сама не си вярваше.
— Животните не правят така — сопна се Тонкър. — И не мисля, че Маладикт щеше да се трогне толкова. Най-вероятно са пак съгледвачи. Ама ще ги спипаме!
— Никой няма да ни върне обратно — подкрепи я Лофти.
— О. Ъ-ъ… добре — Поли се поотдръпна. — Е, трябва да вървя, никой не обича студен чай, нали?
Тя забърза по хълма. Когато Лофти и Тонкър бяха заедно, винаги се чувстваше като натрапник.
Уозър бе на пост в малка долчинка, вторачена в терена с обичайното си изражение на леко притеснено напрежение. Обърна се, когато Поли наближи.
— О, Поли! Добри новини!
— Слава богу — отмаляло рече тя. — Обичам добри новини.
— Казва, че няма проблем, ако не носим забрадките си — сподели Уозър.
— Какво? О. Добре.
— Но само защото имаме По-Висша Цел — обясни Уозър. Също както Блауз успяваше да поставя кавички, така и Уозър можеше да говори с главни букви.
— Е, хубаво, значи.
— Знаеш ли, Поли — продължи Уозър, — мисля, че светът би бил доста по-добър, ако го управляваха жени. Нямаше да има никакви войни. Разбира се, според Завета подобна идея е Ужасно Поругание за Нуган. Но може и да е грешка. Ще се допитам до Херцогинята. Благословена да е тази чаша, от която мога да отпия — додаде тя.
— Ъ-ъ, да — смутолеви Поли и се зачуди кое е по-страшно: Маладикт внезапно да се превърне в бесуващо чудовище или Уозър да стигне до края на душевната си екскурзия. От кухненско слугинче вече бе стигнала дотам, че да подлага Завета на критичен анализ и да говори на икона. Това беше лудост. Тези, които търсят истината, са доста по за предпочитане от онези, които вярват, че са я открили.
Освен това, замисли се тя, докато гледаше как Уозър пие, човек смята, че светът би бил по-добър, ако се управлява от жени, само ако всъщност не познава много жени. Или поне стари жени. Ето например забрадките. Жените носят забрадки в петък, но за това не пише нищо в Завета, който, ей бо… по дяволите беше доста обстоен. Това си е просто обичай. Слагат забрадки, защото открай време се прави. А ако забравят или не искат, стариците ги почваха. Бяха зорки като ястреби. Практически можеха да виждат през стени. А мъжете настояваха, защото на никого не му се искаше да ядоса стариците, та да му хвърлят око, така че с половин уста се раздаваха наказания. При екзекуция и особено бичуване стариците винаги са на първия ред и смучат ментолчета.
Поли бе забравила забрадката си вкъщи. Слагаше я в петъците само защото бе по-лесно, отколкото да не я носи. Зарече се, ако някога се върне, никога да не я сложи отново…
— Ъ-ъ… Уоз?
— Да, Поли?
— Ти имаш пряка връзка с херцогинята, нали?
— Говорим си — отнесено кимна Уозър.
— Не би ли могла, ъ-ъ, да повдигнеш въпроса за кафето? — окаяно запита Поли.
— Херцогинята може да премества само много мънички неща.
— Само няколко зрънца, а? Уоз, наистина ни трябва кафе! Не мисля, че жълъдите са кой знае какъв заместител.
— Ще се помоля.
— Добре. Би било чудесно — рече Поли. И колкото и да е странно, се почувства малко по-обнадеждена. Маладикт имаше халюцинации, а Уозър — увереност, която можеше да огъне стомана. Някак си бе пълният противовес на халюцинациите. Сякаш тя успяваше да види истината, а ти не.
— Поли?
— Да?
— Ти не вярваш в Херцогинята, нали? Имам предвид истинската Херцогиня, не твоята странноприемница.
Поли се вгледа в дребното, изпито, напрегнато личице.
— Ами аз всъщност, те нали казват, че е мъртва, а аз й се молех, когато бях малка, но понеже питаш, то не е точно като да, ъ-ъ, вярвам в смисъл… — заломоти тя.
— Застанала е точно зад теб. Точно зад дясното ти рамо.
Сред тишината на дърветата Поли се обърна.
— Не я виждам!
— Радвам се за теб — усмихна се Уозър, подавайки й празната чаша.
— Но аз не видях нищо!
— Да. Но се обърна…
Поли никога не бе настоявала да разбере нещо повече за Девическия техникум. Тя по принцип бе „добро момиче“. Баща й имаше влияние в общността, а тя бе работлива, не се занимаваше с момчета и най-важното, беше… ами, умна. Достатъчно разумна да прави онова, което вършеха повечето хора в хроничното, безцелно безумие, каквото бе ежедневието в Мюнц. Знаеше какво да вижда и какво да пропуска, кога да слуша и кога просто да се направи на послушна, кога да говори и кога да си премълчи. Беше усвоила техниките за оцеляване. Повечето хора ги знаеха. Но ако възроптаеш или просто станеш опасно честен, или се разболееш от грешната болест, или не си желан, или си момиче, което харесва момчетата повече, отколкото е редно според бабите, и още по-лошо, ако не те бива в броенето… тогава те чака техникумът.