Не знаеше много за това какво става там вътре, но въображението й напираше да запълни празнините. Тя се замисли какво ли става с човек в тази адска тенджера под налягане. Ако си силен като Тонкър, варенето втвърдява черупката ти. При Лофти… бе трудно да се познае. Тя беше тиха и срамежлива, до момента, в който светлината на огъня не се отразеше в очите й, а понякога пламъчетата си бяха там дори без никакъв огън. Но ако си Уозър, ако си подхвърлян, затварян, гладувал, бит и тормозен Нуган знае как (а да, помисли си Поли, Нуган вероятно знаеше) и натикван все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си, какво би открил там на дъното? И в един момент вдигаш поглед от тази дупка, и виждаш първата и единствена усмивка в живота си.
Последният на пост беше Джакръм, понеже Шафти готвеше. Той седеше на обрасъл с мъх камък, хванал арбалет и вторачен в нещо в дланта си. Той се извърна при наближаването на Поли и тя зърна проблясъка на злато, докато предметът изчезваше в куртката му.
Сержантът отпусна лъка.
— Вдигаш шум като слон, Пъркс.
— Съжалявам, серж — отвърна тя, знаейки, че не е така. Той пое чашата чай и посочи стръмнината.
— Виждаш ли оня храст там долу, Пъркс? Точно до падналия дънер?
Поли присви очи.
— Да, серж.
— Да забелязваш нещо?
Поли отново се взря. „Трябва да има нещо особено — замисли се тя, — иначе нямаше да ме попита.“ Концентрира се.
— Сянката е сбъркана — реши накрая.
— Добро момче. И т’ва е така, щото приятелчето ни е зад храста. Наблюдава ме и аз го наблюдавам. Нищо повече. Ще се изниже на мига, в който види някой да помръдне, а е прекалено далеч да му пуснем стрела.
— Враг?
— Не мисля.
— Приятел?
— Нагъл дявол във всеки случай. Не му пука, че знам, че е там. Иди до горе, момко, и ми донеси оня голям лък, дето взехме от… ей го на!
Сянката бе изчезнала. Поли се взря в гората, но късните лъчи бяха станали пурпурни и здрачът вече се спускаше сред дърветата.
— Вълк е — каза Джакръм.
— Върколак?
— Ха, що пък реши така?
— Защото сержант Тауъринг каза, че сме имали върколак в отряда. А аз знам, че нямаме. Имам предвид, щяхме да разберем досега, нали? Но се чудех дали наистина са видели такъв.
— Тъй или иначе, нищо не можем да сторим. Една сребърна стрела щеше да ни свърши работа, ама нямаме.
— Ами шилингите ни, серж?
— А, смяташ, че можеш да убиеш върколак с ИДВ?
— О, вярно — сети се Поли. И добави: — Вие имате истински шилинг, серж. На врата, при онзи златен медальон.
Ако вярата на Уозър можеше да огъне желязо, то погледът на Джакръм можеше да го стопи.
— Не е твоя работа какво имам на врата, Пъркс, и единственото по-страшно нещо от върколак съм аз, ако някой се опита да ми вземе шилинга, ясно?
Той поомекна при ужасеното изражение на Поли.
— Като хапнем, продължаваме. Ще намерим по-добро място за почивка. Някое, което е по-лесно за отбрана.
— Всички сме доста уморени, серж.
— Затова искам да сме на крака и въоръжени, ако приятелчето се върне с дружките си!
Джакръм проследи погледа й. Златният медальон се бе изхлузил от куртката му и виновно се поклащаше на верижката си. Той припряно го скри.
— Беше просто… една позната — заломоти той. — Това е всичко, разбираш ли? Беше много отдавна.
— Не съм питал, серж — отдръпна се Поли.
Джакръм отпусна рамене.
— Точно така, момко, не си питал. И аз също не те питам за нищо. Май трябва да намерим за ефрейтора някакво кафе, а?
— Така е, серж!
— А нашият рупърт мечтае да го окичат с лаврови венци, Пъркс. Имаме си проклет герой! Не може да мисли, не може да се бие, изобщо за нищо не става, освен за проклета саможертва и медал до старата му майчица. А аз съм участвал в няколко такива битки, момко, и те са истински месарници. Ето към какво ви води Блауз, помни ми думата. Какво ще правите тогава, а? Посбихме се веднъж-дваж, но това не е война. Мислиш ли, че ще можеш мъжки да посрещнеш стоманата с гърдите си?
— Вие сте устояли, серж! — каза Поли. — Казахте, че сте били в такива битки.
— Да, момко. Ама аз държах стоманата.
Поли се заизкачва обратно по склона. „Какво ли не преживяхме — мислеше тя, — а дори не сме стигнали. Серж си мисли за момичето, което е оставил… е, това е нормално. А Тонкър и Лофти мислят само една за друга, но след като са били в онзи техникум… а колкото до Уозър…“
Тя се зачуди как би оцеляла в техникума. Щеше ли да закоравее като Тонкър? Щеше ли просто да се затвори в себе си, като прислужничките, които идваха и си отиваха, работеха много и никога нямаха имена? Или може би щеше да стане като Уозър и да намери някаква вратичка в собствената си глава… Може и да съм самотна, но говоря с боговете.