Джакръм вдървено застана в поза мирно.
— Напълно, сър!
— Много добре!
Докато из въздуха се разменяха съобщения, Джакръм продължи да стои мирно, като непослушен ученик, наказан до учителското бюро.
Съобщенията прелитаха през небето, от връх до връх. Светлините примигваха. Тръбата щракаше. Уозър обявяваше дългите и късите сигнали. Блауз драскаше по листата.
— З… П… П… 2 — промърмори той. — Ха! Това е заповед да останем на място.
— Още присветвания, сър — обади се Уозър.
— П… С… О… +… — прочете Блауз отбелязаното. — Това значи: „Подгответе се да окажете помощ“. Ш… В… Г… Н… А… Ч… У… Това ще да е…
— Това не е код, сър! — спря го Поли.
— Редник, прати следното веднага! — изхриптя Блауз. — Дълго… дълго…
Съобщението замина. Те се взираха, докато росата падна и над главите им изгряха звезди и затрепкаха своите послания, които никой не се бе опитал да прочете.
Щракането престана.
— А сега си тръгваме възможно най-бързо! — Блауз леко се прокашля. — Изразът, струва ми се, е „хайде да си обираме чукалата“.
— Близо сте, сър — каза Поли. — Доста… близо.
Имаше една стара, много стара борогравска песен с повече з-та и в-та в нея, отколкото който и да е низинец можеше да произнесе. Казваше се „Плогвиехзе!“, което значеше: „Слънцето изгря! Да поемаме на война!“ Необходим е специален вид история, за да се събере всичко това в една дума.
Сам Ваймс въздъхна. Държавиците тук воюваха заради реката, заради идиотските спогодби, заради кралските свади, но най-вече защото винаги бяха воювали. Действително поемаха на война, защото слънцето е изгряло.
Тази война се бе закучила.
Надолу по течението на реката долината се стесняваше до каньон, преди Нек да се гмурне от високия почти километър водопад. Всеки, който се опиташе да изкачи назъбените планини, би се озовал всред проломи, остри чукари, вечен лед и още по-вечен покой. Всеки, който сега се опиташе да премине в Злобения през Нек, би бил заклан на брега. Единственият път извън долината бе обратно по реката, която отвеждаше всяка армия под сянката на крепостта. Това беше чудесно за борогравците, когато крепостта бе в ръцете им. Сега, след като бе превзета, те трябваше да минават под обстрела на собствените си оръжия.
… и то какви оръжия! Ваймс бе видял катапулти, които можеха да хвърлят каменни топки на пет километра. При приземяването си се разбиваха на остри като игли парченца. Или онази другата машина, която изстрелваше двуметрови стоманени дискове във въздуха. Щом докоснеха земята, те отскачаха и бяха адски непредсказуеми, но това само ги правеше още по-ужасяващи. Любезни хора обясниха на Ваймс, че един назъбен диск може да се движи и неколкостотин метра, независимо колко мъже и коня ще срещне по пътя си. И това бяха само последните изобретения. Имаше и куп конвенционални оръжия, ако под това се разбираха гигантски лъкове, катапулти и каменохвъргачки, мятащи топки ефебски огън, които залепваха горейки.
От върха на ветровитата си кула той виждаше огньовете на окопалата се из цялата долина армия. Тя не можеше да се оттегли, а „съюзът“, ако така можеше да се нарече съвкупността от сприхави препирни, не смееше да поеме към вътрешността на страната с тази армия в тила, а пък нямаше достатъчно войници да охраняват крепостта и да завладеят вражеската територия.
А след няколко седмици щеше да завали сняг. Проходите щяха да се задръстят. Нищо нямаше да може да премине. А хиляди хора и коне трябваше да се хранят всеки ден. Разбира се, рано или късно хората биха могли да изядат конете, което щеше да реши два хранителни проблема наведнъж. След това волю-неволю щеше да остане само добрата стара пехота, което, както Ваймс разбра от един от по-дружелюбните злобенци, бе характерно за зимните войни тук горе. Тъй като човекът беше капитан „Подрипващия“ Сплацър, Ваймс му вярваше.
А после щеше да завали дъжд, след което дъждът и топящият се сняг щяха да превърнат проклетата река в наводнение. Но преди това съюзът щеше да се е сдърлил и запрашил кой откъдето е. Всичко, което бе необходимо за успеха на борогравците, всъщност бе да стоят по местата си.
Той изруга под нос. Принц Хайнрих бе наследил трона в страна, на която основният износ бе нещо като ръчно боядисан дървен налъм, но се бе зарекъл след десет години главният град Ригър да е „планинският Анкх-Морпорк“! По някаква причина си въобразяваше, че Анкх-Морпорк ще се радва на това.
Казваше, че имал силно желание да научи анкх-морпоркския начин на действие, онзи вид невинна амбиция, която можеше да отведе стремящ се властник до… така де, да научи анкх-морпоркския начин на действие. Хайнрих се славеше в околността като лукав, но Анкх-Морпорк бе минал през лукавството преди хиляда години, бе подминал безчестието, бе оставил коварството далеч зад гърба си и сега по обиколния път бе стигнал до почтеността.