Ваймс запрелиства бумагите по бюрото си и вдигна очи, когато дочу остър, дрезгав вик отвън. Мишеловът влетя с шеметно и ниско пикиране през отворения прозорец и кацна на импровизирана поставка в далечния край на стаята. Ваймс се запъти към него, а дребната фигурка на гърба на птицата вдигна пилотските си очила.
— Как върви, Бъги?
— Стават подозрителни, гос’ин Ваймс. А сержант Ангуа казва, че вече е малко рисковано, понеже са прекалено близо.
— Кажи й тогава да се връща.
— Добре, сър. И все още им трябва кафе.
— О, по дяволите! Не са ли намерили хич?
— Не, сър, и става малко сложно с вампира.
— Е, ако сега са подозрителни, като им пуснем чувал кафе на главите, вече няма да имат никакви съмнения!
— Сержант Ангуа казва, че сигурно ще ни се размине. Не обясни защо. — Гномът погледна Ваймс в очакване. Същото стори и мишеловът. — Доста преживяха, сър. За шепа момичета. Да, де… предимно момичета.
Ваймс разсеяно протегна ръка да погали птицата.
— Не, сър! Ще ви отхапе пръста! — извика Бъги.
На вратата се почука и Рег влезе с табла сурово месо.
— Видях Бъги горе, та си рекох да отскоча до кухните, сър.
— Браво, Рег. Не те ли питат защо искаш сурово месо?
— Питат, сър. Казвам им, че вие го ядете, сър.
Ваймс поспря, преди да отговори. Все пак Рег не му мислеше злото.
— Е, това сигурно няма да навреди на репутацията ми — въздъхна той. — Между другото, какво ставаше долу в криптата?
— О, тия зомбита не са като хората, сър! — Рег избра парче месо и го залюшка пред Мораг. — Като ходещи мъртъвци са!
— Ъ-ъ… да? — озадачи се Ваймс.
— Искам да кажа, ми при тях няма истинско мислене — продължи зомбито, подбирайки друга мръвка от суровия заек. — Няма прегръщане на възможностите, откриващи се отвъд смъртта, сър! Те са само куп стари спомени на крака. От такива работи им излиза лошо име на зомбитата, гос’ин Ваймс. Така се ядосвам! — Мораг се опита да докопа парчето кървава заешка кожа, което Рег, отнесъл се за момент, люшкаше безцелно.
— Ъ-ъ… Рег? — обади се Бъги.
— Толкова ли е трудно, сър, да си в крак с времето? Ето, да вземем мен например. Един ден се събудих умрял. Легнах ли…
— Рег! — предупреди Ваймс, а главата на Мораг се клатеше напред-назад.
— … да мра? Не! И не съм…
— Рег, внимавай! Току-що остана без два пръста!
— Какво? О! — Рег вдигна обезпръстената си ръка и се вторачи в нея. — О, хубава работа, гледай сега какво стана! — Той затърси по пода с надежда, която бързо се изпари. — Тю, да му се не види! Някакъв шанс да я накараме да повърне?
— Само ако пъхнеш пръсти в гърлото й, Рег. Съжалявам. Бъги, направи всичко възможно, моля те. А ти, Рег, иди долу и виж дали имат кафе, а?
— Майко мила! — промълви Шафти.
— Голяма е — рече Тонкър.
Блауз не каза нищо.
— Не сте я виждали преди, сър? — весело подхвърли Джакръм, докато гледаха студената крепост, залегнали в един храсталак на два километра от нея.
Ако има ранглиста за приказните крепости, в която на върха са онези белите, накичени с кули замъци със сините островърхи покриви, то некската крепост бе ниска, черна и надвисваше над оголената скала като буреносен облак. Около нея течеше един от ръкавите на Нек; по полуострова, на който бе издигната, се виеше път — широк, гол и идеален за разходка на онези, на които им е омръзнал животът. Блауз преглъщаше всичко това.
— Ъ-ъ, не, сержант — призна той. — Виждал съм рисунки, разбира се, но… не са били правдиви.
— В някоя от ония книжки, дето четете, пише ли какво да правим, сър? — подметна Джакръм.
— Сигурно, сержант. В „Изкуството на войната“ Сонг Санг Ло казва: „Да спечелиш без бой е най-великата победа.“ Врагът иска да го нападнем там, където е най-силен. Ето защо ще го разочароваме. Начинът сам ще изникне, сержант.
— Е, на мен никога не ми е изниквал, а съм бил тук дузина пъти — все така ухилен рече Джакръм. — Ха, дори плъховете трябва да се маскират като перачки, за да влязат в това място! Дори да тръгнем по тоя път, там има тесни входове, дупки, през които те заливат с вряло масло, порти навсякъде, през които и трол не може да пробие, няколко лабиринта, стотици амбразури, през които могат да те застрелят. О, чудесно място за нападение!
— Чудно как съюзниците са се вмъкнали?
— Вероятно с предателство, сър. Светът е пълен с предатели. А може и да са открили тайния вход, сър. Нали се сещате, сър? Онзи, който със сигурност съществува. Или може би сте забравили? То човек, като е зает, подобно нещо може да му се изплъзне от ума, предполагам.