— Ще разузнаем, сержант — студено рече Блауз, когато изпълзяха от храстите. Изчетка листата от униформата си. Преди няколко километра бе пуснал на свобода Талацефалос или „верния жребец“, както се обръщаше към нея. Не можеше да се прокрадва яздейки, пък и както бе изтъкнал Джакръм, създанието бе прекалено кльощаво, за да иска някой да го яде, и прекалено злобно, за да иска да го язди.
— Добре, сър, да, бихме могли и това да направим, сър. — Джакръм сега бе целият злорада услужливост. — Къде бихте искали да разузнаем, сър?
— Трябва да има таен вход, сержант! Никой няма да построи подобно място само с един вход. Съгласен?
— Дасър. Само че може би го пазят в тайна, сър. Само се опитвам да помогна, сър.
Обърнаха се при звука от настоятелни молитви. Уозър бе паднала на колене, сключила ръце пред себе си. Отрядът бавно се отдръпна. Почтителното отношение е чудесно нещо.
— Той какво прави, сержант?
— Моли се, сър.
— Забелязвам, че доста често го прави. Това, ъ-ъ, не е ли в разрез с устава, сержант? — прошепна лейтенантът.
— Труден въпрос, сър. Аз лично съм се молил много пъти на бойното поле. Много пъти съм изричал войнишката молитва, сър, и не ме е срам да си го призная.
— Ъ-ъ… аз май не съм я чувал.
— О, предполагам, че щом се изправите пред врага, думите ще ви дойдат сами, сър. Но като цяло са в смисъл „О, господи, нека убия тоя кучи син преди той мене“ — Джакръм се усмихна на изражението, на Блауз. — На това му викам „лицензираната версия“, сър.
— Да, но, сержант, къде бихме стигнали, ако се молехме непрекъснато?
— В небето, сър, до дясната ръка на Нуган — моментално отвърна Джакръм. — Така са ме учили от невръстно хлапе, сър. Разбира се, там ще е малко претъпкано, затуй по-добре, че не го правим.
В този момент Уозър спря да се моли и се изправи, изтупвайки прахта от коленете си. Обърна се към отряда със светла, тревожеща усмивка.
— Херцогинята ще направлява стъпките ни — произнесе тя.
— О! Добре — безсилно отвърна Блауз.
— Тя ще ни покаже пътя.
— Чудесно. Ъ-ъ… тя спомена ли някакви картни материали? — попита лейтенантът.
— Ще ни даде очи, с които да виждаме.
— А? Добре. Е, чудесно — раздвижи се Блауз. — Определено вече се чувствам доста по-добре. А вие, сержант?
— Дасър — отвърна Джакръм. — Щото преди това, сър, никой не се беше помолил за нас.
Дежуряха по тройки, докато отрядът лежеше обезсилен на тясна поляна сред храстите. Наоколо обикаляха вражески патрули, но не бе трудно да се избегнат дузина мъже, които не се отклоняват от пътеките и не се престарават да не вдигат шум. Отрядите бяха злобенски и се държаха така, сякаш околията е тяхна.
Някак си стана така, че Поли се случи в тройка с Маладикт и Уозър или, казано по друг начин, вампир на ръба и момиче, което вероятно бе толкова пред него, че бе намерило нов ръб отвъд хоризонта. Уозър фактически се променяше с всеки ден. Когато се записваха, цяла вечност оттогава, тя беше едно малко треперещо бездомниче, което се плашеше от сенките. Сега понякога изглеждаше по-висока, изпълнена с някаква безплътна увереност, а сенките се разбягваха от нея. Е, не в действителност, би признала Поли. Но вървеше така, сякаш би трябвало да се разбягват.
И тогава се случи Чудото с пуйката. Беше трудно за обяснение.
Тримата вървяха покрай скалите. Бяха заобиколили няколко злобенски наблюдателни поста, предупредени от миризмата на огньове, но, уви, не и от миризмата на кафе. Маладикт горе-долу се държеше, с изключение на склонността да си мърмори букви и цифри, но Поли бе прекратила това, заплашвайки да го фрасне с някой прът само още веднъж да опита.
Стигнаха до един скален ръб, от който се разкриваше поредният изглед към крепостта, и Поли отново вдигна телескопа и огледа отвесните стени и скалната грамада за някакъв признак за друг вход.
— Погледни реката — обади се Уозър.
Кръглата гледка се разми, докато тя свеждаше телескопа. Когато се проясни, бе запълнена от белота. Трябваше да свали инструмента, за да види какво гледа.
— О, боже!
— Е, има логика — намеси се Маладикт. — А покрай реката върви пътека, виждаш ли? На нея стоят още няколко жени.
— Портата обаче е съвсем малка — отбеляза Поли. — Толкова е лесно да претърсват хората за оръжие.
— Войници оттам не могат да минат — рече Маладикт.
— Ние можем — възрази Поли. — А ние сме войници. Нали?
След кратка пауза Маладикт натърти:
— Войниците трябва да са въоръжени. Мечовете и арбалетите са забележими.