— Вътре ще има оръжия — обади се Уозър. — Херцогинята ми каза. Крепостта е пълна с оръжия.
— А не ти ли каза как да накараме врага да ги пусне? — заяде се Маладикт.
— Стига, стига — бързо се намеси Поли. — Трябва да кажем на рупърта възможно най-скоро. Да се връщаме!
— Чакай малко, аз съм ефрейторът!
— Е? — обърна се Поли. — И?
— Да се връщаме? — смънка Маладикт.
— Добра идея.
Впоследствие осъзна, че е трябвало да се заслуша в птичите възгласи. Острите подсвирвания в далечината щяха да я предупредят само ако се бе спряла да се заслуша.
Не бяха минали и трийсет метра, когато зърнаха войника.
Някой в злобенската армия бе опасно умен. Бе съобразил, че начинът да се открият натрапници е не шумно маршируване по отъпканите пътеки, а тихо промъкване сред дърветата.
Войникът имаше арбалет; беше чист късмет… вероятно чист късмет, че гледаше на другата страна, когато Поли заобиколи храста. Тя се метна зад едно дърво и обезумяло започна да жестикулира надолу по пътеката към Маладикт, който прояви достатъчно здрав разум да се прикрие.
Поли измъкна меча си и го стисна с две ръце пред гърдите си. Чуваше как мъжът приближава. Беше на известно разстояние, но идваше право към нея. Може би малката наблюдателница, която току-що бяха открили, бе редовна спирка по трасето на патрулите. Все пак, помисли си тя горчиво, точно на това можеха да се натъкнат шепа необучени идиоти; сигурно тих патрул дори можеше да ги изненада там…
Тя стисна очи и се опита да диша нормално. Това е то това е то това е то! Ето сега ще да стане ясно.
Какво да помня какво да помня какво да помня… когато стоманата срещне гърдите… държа стоманата.
Тя усещаше металния вкус в устата си. Мъжът щеше да мине точно покрай нея. Ще е нащрек, но не толкова нащрек. Удар е по-добре от пробождане. Да, добър замах на височината на раменете ще бъде фатален…
… за нечий син, нечий брат, някое момче, тръгнало след барабана за един шилинг и първия си чифт нови дрехи. Само да бе тренирана, само да беше ръгала няколко седмици сламени чучела, докато повярва, че всички хора са направени от слама…
Тя замръзна. Долу при завоя на пътеката стоеше Уозър. Щом стигнеше дървото на Поли, разузнавачът щеше да я види.
Сега вече нямаше избор. Може би хората затова убиваха. Не за да спасят херцогинята или страната си. Убиваш врага, за да му попречиш да убие другарите ти, които на свой ред те спасяват.
Чуваше как приглушените стъпки наближават дървото. Вдигна сабята, видя как светлината проблясва по ръба й…
Дивата пуйка се изстреля от храста срещу пътеката в шеметен въртоп от пера и крила и отекващ шум. Полулетейки, полутичайки, тя се устреми към дърветата. Разнесе се свистенето на стрела и предсмъртен крясък.
— Добър изстрел, Уди — обади се глас отблизо. — Май е от тлъстичките!
— Ама видя ли само? — възкликна друг глас. — Още една крачка и щях да се спъна в нея!
Зад дървото си Поли задиша.
Трети глас, някъде по-отдалече, извика:
— Ефрейтор, нека се връщаме, а? Това както изхвърча, Тигърът сигурно е вече на километър оттук!
— Да, а и умирам от страх — каза най-близкият глас. — Тигърът е зад всяко дърво, нали?
— Добре, де, хайде, ще го пишем почивен! Жена ми ще го сготви по царски…
Постепенно гласовете на войниците заглъхнаха сред дърветата. Поли отпусна меча. Видя Маладикт да надниква от храста си с въпросителен поглед. Тя вдигна пръст към устата си. Той кимна. Преди да излезе иззад прикритието си, тя изчака птичите викове да се поуталожат. Уозър изглеждаше потънала в мисли. Поли внимателно я подхвана за ръката. Тихо, примъквайки се от дърво на дърво, се отправиха обратно към скривалището. Маладикт и Поли мълчаха. Но се спогледаха веднъж-дваж.
Разбира се, че пуйката би се спотайвала докато ловецът почти не стъпеше върху й. Разбира се, тази сигурно се криеше там през цялото време и си изпусна птичите нерви едва когато я доближиха. Беше необичайно голяма птица, на каквато никой прегладнял войник не би устоял, но… е?
И тъй като умът предателски не спира да мисли само защото така ни се иска, Полиният добави: „Тя каза, че херцогинята може да премества малки неща. Колко малка е мисълта в съзнанието на една птица?“
В укритието ги чакаха само Джейд и Игорина. Казаха, че другите открили по-добра база на два километра оттам.
— Намерихме тайния вход — тихо сподели Поли, когато поеха натам.
— Можем ли да влезем? — запита Игорина.
— Това е входът за перачките — уточни Маладикт. — Точно долу при реката. Но има пътека.