— Перачки? — възкликна Игорина. — Но това е война!
— Дрехите все пак се мърлят, предполагам — изтъкна Поли.
— Бих казал, дори се оплескват — додаде Маладикт.
— Но… нашите землячки? Да перат дрехите на врага? — Игорина изглеждаше шокирана.
— Или това, или глад — кимна Поли. — Видях една жена да излиза с кошница хлябове. Казват, че крепостта е пълна с хамбари. Пък и ти заши вражески офицер, нали?
— Това е различно! Ние сме длъжни да шпашяваме събратя… хората. Нищо обаче не се споменава за мъж… тяхното бельо.
— Можем да влезем — настоя Поли, — ако се маскираме като жени.
Това бе посрещнато от тишина. След малко Игорина натърти:
— Да се маскираме?
— Знаеш какво имам предвид! — ядоса се Поли.
— Като перачки? — възмути се Игорина. — Това ша ръце на хирург!
— Верно ли? Откъде ги взе? — заяде се Маладикт. Игорина му се изплези.
— Пък и не възнамерявам да перем — смръщи се Поли.
— А какво възнамеряваш?
Тя се поколеба.
— Искам да измъкна брат си, ако е там. И ако можем да спрем нашествието, ще бъде добра идея.
— За това може да се наложи допълнително колосване — каза Маладикт. — Да знаеш, не искам да развалям възвишения момент, но това е наистина ужасна идея. Елти няма да се навие на нещо толкова откачено.
— Да, няма — съгласи се Поли, — но ще го предложи.
— Хмм — обади се Блауз, малко по-късно. — Перачки? Това нормално ли е, сержант Джакръм?
— О, да, сър. Мисля, че жените от близките села основно това правят, също когато и ние държахме крепостта.
— Искате да кажете, че предоставят помощ и комфорт на врага? Защо?
— По-добре това, отколкото да гладуват, сър. Житейски факт. Пък и не е само прането.
— Сержант, тук има млади мъже! — сопна се Блауз, поруменявайки.
— И те ще трябва рано или късно да разберат за гладенето и кърпенето, сър — ухили се Джакръм.
Блауз отвори уста. После затвори уста.
— Чаят, сър! — каза Поли. Чаят бе удивително полезно нещо. Даваше ти повод да си говориш с всеки.
Бяха се скупчили сред останките на полуразрушен чифлик. Съдейки по вида му, дори патрулите не си правеха труда да идват тук — липсваха следи от предишни огнища или дори най-временно пребиваване. Смърдеше на гнилоч и половината покрив липсваше.
— Жените просто отиват и се връщат, а, Пъркс? — попита лейтенантът.
— Да, сър. И ми хрумна нещо, сър. Разрешете да ви кажа какво ми хрумна, сър? — Тя забеляза как Джакръм вдига вежда. Трябваше да си признае, че малко прибързва, но времето не чакаше.
— Казвай, Пъркс — рече Блауз. — Иначе, опасявам се, може да експлодираш.
— Те могат да ни служат за шпиони, сър! Даже може да ги накараме да ни отворят портите!
— Браво, редник! Харесвам войниците с остър ум.
— Да, бе, точно така — изръмжа Джакръм. — Още малко и ще се пореже. Сър, те са перачки, сър, по същество. Без да обиждам младия Пъркс, окумуш е момчето, но средностатистическият страж обикновено забелязва, когато баба Райли се опитва да отвори портите. Пък и не е само една порта. Шест са, а между тях има приятни площадчета, за да могат стражите да те огледат и да видят дали не си от сбърканите. Има и подвижни мостове, и назъбени тавани, които се спускат надолу, ако на някой не му хареса как изглеждаш. А се опитай да отвориш това с насапунисани ръце!
— Опасявам се, че сержантът има право, Пъркс — умърлуши се Блауз.
— Ами ако приемем, че няколко жени успеят да пречукат няколко стражи, сър, може и да ни пуснат през малката им порта — настоя Поли. — Може дори да успеем да пленим командира на форта, сър! Бас ловя, че в крепостта има доста жени, сър. В кухните и така нататък. Те могат… да отворят вратите пред нас!
— О, стига вече, Пъркс… — започна Джакръм.
— Не, сержант, чакайте — прекъсна го Блауз. — Колкото и да е удивително, Пъркс, в своя момчешки ентусиазъм ти, без да осъзнаваш, ми даде много интересна идея…
— Така ли, сър? — отвърна Поли, която в своя момчешки ентусиазъм се бе опитала да татуира идеята на челото на Блауз. За толкова умен човек той наистина схващаше бавно.
— Наистина, Пъркс — възкликна Блауз. — Тъй като, естествено, ни трябва една „перачка“, за да влезем вътре, нали?
Кавичките звучаха обещаващо.
— Ами, да, сър!
— И ако си „махнем кепенците“, всъщност не е речено, че „перачката“ трябва да бъде жена!
Блауз засия. Поли си позволи да сбърчи вежди в искрена почуда.
— Не е ли, сър? Май не разбирам съвсем, сър. Обърках се, сър.
— „Тя“ може да е мъж, Пъркс! — Лейтенантът едва не се пръскаше от удоволствие. — Един от нас! Маскиран!