— А… какво ще правите, ако… имам предвид, когато влезете, сър? — обади се Поли. — Не е достатъчно само да залъжете стражите. Там ще има други жени.
— Това няма да представлява проблем, Пъркс! Ще се държа по женски, пък и владея един сценичен трик, с който мога си направя гласа доста писклив, ето така. — Фалцетото можеше да остърже стъкло. — Видяхте ли? — додаде той. — Не, когато ни трябва жена, аз съм мъжът за тая работа.
— Удивително, сър — обади се Маладикт. — За момент щях да се закълна, че наистина има жена в тази стая.
— И бих могъл със сигурност да открия всякакви други лошо охранявани входове, ако има такива — продължи Блауз. — Кой знае, може дори да успея да отнема ключ от стражите посредством женска хитрост! Във всеки случай, ако всичко е чисто, ще подам сигнал. Може да е кърпа, висяща от прозореца. Така де, нещо напълно необичайно.
Отново последва тишина. Някои от отряда зяпаха тавана.
— Да-а — овладя се Поли. — Виждам, че сте обмислили нещата подробно, сър.
Блауз въздъхна.
— Де да беше тук Ригълсуорт!
— Защо, сър?
— Много го биваше да краде рокли, пустият му Ригълсуорт!
Поли улови погледа на Маладикт. Вампирът направи физиономия и сви рамене.
— Ъм… — обади се Шафти.
— Да, Меникъл?
— Нося една фуста в мешката си, сър.
— Боже мили! Защо?
Шафти поруменя. Не беше измислила отговор.
— Жа бинтове, шър — намеси се гладко Игорина.
— Да! Да! Точно така! — закима Шафти. — Аз… я намерих в кръчмата, там в Плюн…
— Помолих момчетата да вжемат вшичко подходящо, което намерят, шър. Прошто жа вшеки шлучай.
— Много здравомислещ мъж! — възхити се Блауз. — Още някой да е взел нещо?
— Няма да ше учудя ижобщо, шър. — Игорина огледа седящите.
Размениха се погледи. Развързаха се багажи. Всички освен Поли и Маладикт имаха по нещо, което представиха със сведен поглед. Бельо, фусти и най-вече забрадки, носени поради някаква остатъчна, необяснима потребност.
— Очевидно сте си мислили, че ще претърпим сериозни произшествия — удиви се Блауз.
— Ш предпажливоштта не може да ше прекали, сър. — Игорина се ухили на Поли.
— Разбира се, косата ми е доста къса в момента… — размишляваше Блауз.
Поли се сети за къдриците си, вече загубени и вероятно отмъкнати от Страпи. Но отчаянието се заплете из спомените й.
— Май бяха предимно стари жени — бързо каза тя. — Носеха кърпи и забрадки. Сигурна съм, че Игори… сигурна съм, че Игор може да измисли нещо, сър.
— Ние, Игорите, шме много ижобретателни, шър — потвърди Игорина. Извади черен кожен калъф от куртката си. — Дешет минути ш иглата, шър, шамо това ми трябва.
— О, аз мога прекрасно да имитирам стари жени! — Със скорост, от която Лофти подскочи, той внезапно протегна напред изкълчени ръце, изкриви лице в израз на откачено слабоумие и изпищя: — О, горкана аз! Бедните ми стари крачка! Днес нещата не са като преди! Божке!
Зад него сержант Джакръм се хвана за главата.
— Удивително, сър! — отзова се Маладикт. — Досега не съм виждал подобно преобразяване!
— Може би само мъничко по-млада, сър? — предложи Поли, макар че в действителност Блауз й бе напомнил за леля й Хети на третата четвърт от чаша шери.
— Така ли смяташ? О, добре, ако си наистина сигурен.
— И, ъ-ъ, ако се натъкнете на страж, стариците по принцип не се опитват да, да…
— … гушкат… — прошепна Маладикт, чието съзнание явно се бе устремило към същата ужасителна бездна.
— … да се гушкат с тях — довърши Поли, изчервявайки се, и след секунда размисъл додаде: — Така де, освен ако не са на чаша шери.
— И ви препоръчвам да ше обръшнете, шър…
— Обръшнете? — повтори Блауз.
— Обръснете, сър — преведе Поли. — Ще подготвя принадлежностите, сър.
— О-о, да. Разбира се. Не се срещат много старици с бради, а? Освен леля ми Партенопи, доколкото си спомням. А… ъ-ъ… никой не носи балони, нали?
— Ъ-ъ, защо, сър? — обади се Тонкър.
— Голямата пазва винаги предизвиква смях — обясни Блауз. Огледа редицата от лица. — Може би не е добра идея? Получих бурни аплодисменти за представянето си като вдовицата Тремблър в „Жалко, че е дърво“. Не?
— Мисля, че Игор би могъл да пришие нещо по-… ъ-ъ… реалистично, сър — каза Поли.
— Наистина? Е, добре, щом действително смяташ така… — разочарова се Блауз. — Само ще отида да вляза в ролята си.
Той изчезна в единствената друга стая на постройката. След няколко секунди го чуха да декламира „Божке, горките ми крачка!“ в различни пронизителни октави.
Отрядът се струпа.
— Какво беше всичко това? — процеди Тонкър.