— Говореше за театър — обясни Маладикт.
— Какво е това?
— Поругание за Нуган, разбира се — отвърна вампирът. — Твърде дълго е за обяснение, детето ми. Представи си хора, които се преструват на други хора, за да разкажат някаква история в една огромна стая, където светът е различен. Други хора седят и ги гледат, и ядат шоколад. Много, много поругателно.
— Веднъж в града видях куклен театър — сподели Шафти. — Тогава завлачиха мъжа нанякъде и после стана Поругание.
— Спомням си — кимна Поли. Очевидно крокодилите не трябваше публично да ядат властници, макар че преди кукления театър никой в града не знаеше какво е крокодил. А онази част, когато клоунът бе напердашил жена си, също представляваше Поругание, защото пръчката беше по-дебела от регламентираните два и половина сантиметра.
— Знаете, че лейтенантът няма да оцелее и минута — каза тя.
— Да, ама няма да ни слуша, нали? Ще ше поштарая ш ножиците и иглата да го направя жена, но…
— Игорина, когато ти говориш за тия неща, в главата ми се появяват много странни картини — въздъхна Маладикт.
— Съжалявам — увеси нос Игорина.
— Можеш ли да се помолиш за него, Уозър? — обърна се Поли. — Мисля, че тук ще ни трябва чудо.
Уозър послушно затвори очи и сключи ръце, но след миг се обади плахо:
— Опасявам се, че казва, че за това ще трябва повече от една пуйка.
— Уоз? — изтръпна Поли. — Ти наистина ли… — Замлъкна пред светлото личице.
— Да. — Уозър пое дъх. — Наистина говоря с Херцогинята.
— Да, бе, и аз си говорех — озъби се Тонкър. — Молех я, някога. Онова тъпо лице само ми се кокореше и не правеше нищо. Тя никога не спря нищо. Всичките тия приказки, всичките глупави… — Момичето млъкна; прекалено много думи блокираха съзнанието му. — Пък и тя защо ще си говори с теб?
— Защото аз слушам — тихо промълви Уозър.
— И какво казва?
— Понякога само плаче.
— Тя плаче?
— Защото хората искат толкова много неща, а тя не може да им даде нищо. — Уозър ги дари с усмивка, която озари стаята. — Но всичко ще бъде наред, когато си отида на мястото.
— Ами, тогава значи, няма проблем… — започна Поли, потънала в дълбокото притеснение, което Уозър предизвикваше у нея.
— Да, бе, добре — намръщи се Тонкър. — Но няма да се моля пред никого, ясно? Никога вече. Не ми харесва това, Уоз. Ти си свестно хлапе, но не ми харесва начинът, по който се усмихваш… — Тя спря. — Ох, не…
Поли се вторачи в Уозър. Лицето й бе слабо и цялото ръбесто, а херцогинята на картината изглеждаше, ами, като преял калкан, но сега усмивката, истинската усмивка…
— Няма да търпя това! — озъби се Тонкър. — Спри веднага! Сериозно ти говоря! Тръпки ме побиват, като те гледам! Оз, накарай я… накарай го да спре да се усмихва така!
— Само се успокойте… — започна Поли.
— Вземете най-добре да млъкнете, дявол го взел! — подвикна Джакръм. — Човек не може да се чуе как дъвчи! Вижте какво, всички сте изнервени. Случва се. А нашият Уозър тук просто си взима дозата религия преди битката. И това се случва. А това, което трябва да направите, е да си запазите всичко за врага. Без шум. Ние военните на туй му викаме ред, ясно?
— Пъркс? — Това беше Блауз.
— По-добре побързай — сръга я Маладикт. — Сигурно трябва да му се пристегне корсетът…
Всъщност Блауз седеше на останките от някакъв стол.
— А, Пъркс! Бръснене, моля.
— О, мислех, че ръката ви е по-добре, сър…
— Ъ-ъ… да. — Лейтенантът изглеждаше неловко. — Проблемът, Пъркс, е, че… всъщност никога не съм се бръснал сам, да си призная. В интерната си имахме човек за тази работа, а после в армията, разбира се, с Блитерскайт си деляхме свръзката и, ъ-ъ, малкото ми самостоятелни опити бяха донякъде кървави. Всъщност никога не се бях замислял за това, докато не отидох в Плоц и, ъ-ъ… там изведнъж беше неудобно да…
— Съжалявам, сър — каза Поли. Светът наистина беше странен.
— Може по-нататък да ми дадеш някой и друг съвет — продължи Блауз. — Не мога да не забележа, че винаги си гладко избръснат. Генерал Фрок би бил изключително доволен. Казват, че е много против мустаците.
— Щом желаете, сър. — Нямаше измъкване. Поли се направи, че остри бръснача. Може би щеше да се справи само с няколко малки порязвания…
— Смяташ ли, че трябва да ми е зачервен носът?
— Вероятно, сър — смутолеви Поли. „Серж знае за мен, сигурна съм. Знам го. Защо си трае?“
— Вероятно, Пъркс?
— Какво? О! Не… защо да ви е зачервен носът, сър? — Тя започна енергично да го насапунисва.
— Сигурно бих изглеждал по-_пфф_ забавно.
— Не съм убеден, че това е целта на упражнението, сър. А сега, ако просто, ъ-ъ, полегнете, сър…