— Не и правомерно, струва ми се — отвърна Поли, взирайки се в крепостта с телескопа на лейтенанта. — Е, просто ще трябва да чакаме някакъв сигнал, че е добре.
Някъде отгоре изкряска мишелов.
— Няма смисъл, ще го хванат в мига, в който прекрачи прага — каза Маладикт. — Бас ловя.
Оставиха Джейд на пост. Без боята по себе си тролът можеше да се впише в скалния пейзаж толкова добре, че никой нямаше шанс да я забележи, преди да се натресе в нея, а натресеше ли се, вече щеше да е прекалено късно.
Вървяха през гората и почти бяха стигнали разрушения чифлик, когато стана онова.
— Добре се справяш, Мал — подхвърли Поли. — Май номерът с онези жълъди мина? Не си споменал и дума за кафе…
Маладикт спря и бавно се обърна. За ужас на Поли лицето му изведнъж бе лъснало от пот.
— Не можа да си траеш, а? — пресипнало процеди той. — О, моля те, недей! Полагах толкова усилия! Справях се тъй добре! — Залитна напред, но успя да се закрепи на четири крака. Когато вдигна глава, очите му светеха в червено. — Повикай… Игорина — с мъка изпъшка. — Знам, че е готова за това…
… уопуопуоп…
Уозър яростно се молеше. Маладикт опита да се изправи, срути се отново на колене и умолително вдигна ръце към небето.
— Изчезвайте оттук, докато можете — изхриптя той, а зъбите му видимо се удължиха. — Аз ще…
Появи се сянка, полъх от движение, и вампирът рязко се килна напред от удара на четвърткилограмовата торба кафе, паднала направо от небето.
Поли се довлече до съборетината, носейки Маладикт на гръб. След като го настани доколкото можа по-удобно на някаква стара слама, отрядът се събра на съвещание.
— Мислите ли, че трябва да се опитаме да издърпаме торбата от устата му? — нервно рече Шафти.
— Опитах, но не дава — каза Поли.
— Но той е в безсъзнание!
— Въпреки това не я пуска! Смуче я. Кълна се, беше припаднал, но някак просто се протегна, сграбчи я и я захапа! Падна право от небето!
Тонкър се втренчи в Уозър:
— Херцогинята предлага румсървис?
— Не! Казва, че не била тя!
— Шлучва се чат-пат да вали риба — намеси се Игорина, коленичейки до Маладикт. — Вероятно някаква вихрушка е минала през плантация за кафе и после сигурно заряд от светкавица в горния атмосф…
— А в кой момент е профучала през фабрика за кафени торбички? — прекъсна я Тонкър. — От онези с нарисувания на тях веселяк с чалма на главата, явно възкликващ: „Клачиянско превъзходно опечено! Когато търнокопът не е достатъчен!“
— Е, щом поставяш въпроса така, наиштина изглежда малко прекалено… — Игорина се изправи и додаде: — Според мен ще е наред, когато се освести. При все че може да е малко бърборив.
— Добре, момчета, починете си малко — с влизането си рече Джакръм. — Да дадем на рупърта няколко часа да оплеска нещата и после можем да мръднем по долината и да се смъкнем при нашите. Добра кльопачка и нормална постеля, а? Какво повече му трябва на човек!
— Не знаем дали ще се издъни, серж — възрази Поли.
— А, да, бе, точно така, може вече да е пристанал на командира на гарнизона, а? И по-странни неща са се случвали, при все че не мога да се сетя кога. Пъркс и Меникъл, заставате на пост. Останалите, вземете да дремнете малко.
В далечината отмина злобенски патрул. Поли го изпрати с поглед. Денят се очертаваше чудесен, топъл, с лек ветрец. Прекрасно сухо време. Прелестен момент да си перачка. Може би Блауз щеше да успее. Може пък всичките стражи да бяха слепи.
— Пол? — прошепна Шафти.
— Да, Шаф… всъщност, как ти е истинското име?
— Бети. Казвам се Бети. Ъ-ъ… повечето от Чукалата са в крепостта, нали?
— Явно.
— Значи там е най-вероятно да намеря годеника си, нали?
„Вече говорихме за това“ — помисли си Поли.
— Сигурно.
— Може да е доста трудно, ако там има много мъже — продължи Бети, съвсем като жена, която си е наумила нещо.
— Е, ако стигнем до пленниците и поразпитаме наоколо, сигурно ще го знаят по име. Как се казва?
— Джони — промълви Бети.
— Само Джони?
— Ъ-ъ… да…
„Ох — въздъхна наум Поли, — мисля, че знам накъде отива работата…“
— С руса коса и сини очи и май имаше златна обица и… един… как се казваше? А, да… нещо като цирей със странна форма на… на… задника си.
— Ясно. Ясно.
— Ъм… сега, като го казвам на някого, не звучи много надеждно, струва ми се.
„Освен ако не сме в положение да проведем много необичаен военен оглед за установяване на самоличността — помисли си Поли, — а не мога да си представя какво ли трябва да е това положение.“