— Не съвсем — съгласи се тя.
— Той каза, че всички в полка го познават — продължи Бети.
— Наистина? О, добре. Значи само трябва да попитаме.
— А ние, ъ-ъ, се разбрахме да счупим едно сребърно петаче на две, нали знаеш, както се прави, тъй че ако му се наложи да замине за дълго, да бъдем сигурни, че няма да сбъркаме, щото двете половинки ще съвпаднат…
— О, това може и да е от помощ.
— Ами, да, само че, ъ-ъ, аз му дадох петачето, и той каза, че ще го даде на ковача да го счупи на менгемето си и отиде и, ъ-ъ, мисля, че го извикаха по тревога… — гласът на Бети заглъхна.
„Е, горе-долу това очаквах“ — Поли въздъхна.
— Сигурно си мислиш, че съм глупаво момиче — промълви Бети след малко.
— Неразумна жена май е по-точно. — Поли се обърна и напрегнато се вторачи в пейзажа.
— Беше, как да ти кажа, вихрен романс…
— На мен ми се струва по-скоро ураганна авантюра — подхвърли Поли.
Бети се усмихна:
— Да, нещо такова.
Поли отвърна на усмивката й.
— Бети, тъпо е да говорим за глупаво и неразумно в тези времена. Откъде да търсим мъдрост? От бог, който мрази пъзели и синия цвят? От закостеняло правителство, предвождано от портрет? Сред армия, която мисли, че инат и кураж е едно и също? В сравнение с всичко това единственото, което ти си объркала, е броенето!
— Не искам да свърша в онзи техникум! Взеха едно момиче от нашето село, а то риташе и пищеше…
— Тогава се бий с тях! Вече имаш меч, нали? Защитавай се! — Тя видя ужаса по лицето на Бети и се сети, че не говори на Тонкър. — Виж, ако се измъкнем живи от това, ще говорим с полковия командир. Сигурно ще може да помогне. — „Все пак, може би момчето наистина се е казвало Джони — додаде наум, — може би наистина са го извикали внезапно. Надеждата е прекрасно нещо.“ Тя продължи: — Ако се измъкнем от това, няма да има техникум, няма да има бой. Нито за теб, нито за която и да е от нас. Не и ако сме умни. Не и ако сме хитри.
Почти разплакана, Бети успя да се усмихне:
— Пък и Уозър говори с херцогинята! Тя ще оправи нещата!
Поли се загледа в светлия, безоблачен простор, кристално чист, с изключение на един мишелов, който правеше широки кръгове в забранената синева.
— За това не съм сигурна — кимна тя. — Но някой там горе ни харесва.
Залезите бяха кратки по това време на годината. От Блауз нямаше знак.
— Гледах, докат веч не можех да скивам — каза Джейд, когато седнаха и загледаха как Шафти приготвя задушеното. — Некои от жените, дето излезоха, беха от онез, дето влезоха тая сутрин.
— Сигурен ли си? — вдигна вежди Джакръм.
— Мож и да сме тъпи, серж — засегна се Джейд, — но ний троловете имаме мно’о… ъ-ъ… ис-устре-ну зръ-нийе. Маса жени влезоха таз вечер също.
— Нощна смяна — обади се Тонкър.
— Е, добре, де, поне опита — сви рамене Джакръм. — Ако е късметлия, вече е в хубава топла килия и са му намерили панталони. Събирайте багажериите, момци. Ще се промъкнем околовръз до нашите и до полунощ ще гушкате възглавничките.
Поли си спомни какво бе казала на Бети преди няколко часа. Човек трябваше да почне отнякъде.
— Искам да се пробваме с крепостта отново — заяви тя.
— Охо. Пъркс, нима? — подметна Джакръм с подигравателна заинтересованост.
— Брат ми е там.
— Значи е на чудесно сигурно място.
— Може да пострада. Гласувам за крепостта.
— Гласувам? — повтори Джакръм. — Бога ми, това е новост. Да гласуваме в армията? Кой иска да бъде убит, момчета, да видим гора от ръце? Хайде, стига, Пъркс!
— Ще опитам, серж!
— Не, няма!
— Само пробвай да ме спреш! — Думите излетяха, преди да успее да ги задържи. „Това е то — каза си тя, — целият свят ме чу. Оттук нататък няма връщане назад. Прекрачих ръба на скалата и надолу е само бездна.“
Джакръм остана безизразен за секунда-две, след което каза:
— Някой друг да гласува за крепостта?
Поли погледна Шафти, която се изчерви. Но:
— Ние — заяви Тонкър. Зад нея, Лофти запали клечка кибрит и я вдигна да се разгори. Това си беше цяла реч от нейна страна.
— Защо, моля?
— Не искаме да киснем в блато — рече Тонкър — И не искаме да ни командват.
— Трябваше да помислите за това, преди да се запишете в армията, момко!
— Не сме момци, серж.
— Момци сте, щом така казвам!
„Е, не че не го очаквах — каза си Поли. — Разигравах го достатъчно пъти в главата си. Ето че се почва…“
— Добре, серж — пое дъх тя. — Време е да си разкрием картите, тук и сега.
— О-о-о, е-е — театрално проточи Джакръм, измъквайки от джоба си смачкания пакет тютюн.
— Какво?