Зад пет-шест мърляви палатки в падинката, която беше по-скоро яма, издълбана от зимните валежи, бяха опънати няколко простора. Дори и да е имало нещо на тях, вече бе скрито от тежката роса.
— Язък! — измърмори Джакръм. — Добре, значи ще трябва да действаме по трудния начин. Помнете: просто се дръжте естествено и слушайте какво говоря.
— Т-треперя, серж — прошепна Шафти.
— Добре, добре, много натурално! Това е нашето местенце, струва ми се. Тихо и спокойно, никой не ни наблюдава, приятна пътечка там отстрани до просторите… — Той се спря пред една доста голяма шатра и почука по забучената табела с палката си.
— УбаВите ГалъБици — прочете Поли.
— Е, тези дами не са били наети заради правописа им — сви рамене Джакръм и побутна входа на шатрата.
Зад него се откри задушно малко пространство, нещо като брезентено преддверие. Една тромава, враноподобна жена в черна вълнена рокля се надигна от стола си и измери триото с най-пресметливия поглед, който Поли бе виждала. Завърши с оценка на ботушите й.
Сержантът свали шапка и с весел, приповдигнат тон, от който се ръсеше бренди и сливов пудинг, каза:
— Доб’р вечер, мадарм! Сержант Смит съм, да, действително! Моя милост и тия храбри момци тук имахме голямото щастие да придобием военни трофеи, ако схващате за какво иде реч, и единственото, за което жадуваха, направо жадуваха, бе да отидем до най-близкото почтено заведение, където да станат мъже!
Мънистените очички отново се впиха в Поли. Шафти, с уши светнали като сигнални фарове, бе заковала очи в пода.
— Това май ще е работа и половина — кратко рече жената.
— По-права не може и да сте, мадарм! — засия Джакръм. — По две от вашите нежни цветя на калпак ще са достатъчни, мисля. — Разнесе се звън, когато Джакръм, леко залитайки, сложи няколко златни монети на паянтовата масичка.
Нещо в блясъка им тотално размрази обстановката. Лицето на жената се пречупи в усмивка, лепкава като смазани плужеци.
— Е, за нас винаги е чест да забавляваме Чукалата, сержант! Бихте ли желали… господа, да ме последвате до, ъ-ъ, вътрешното светилище?
Поли долови много тих шум зад гърба си и се обърна. Не беше забелязала човека, седящ на стол до вратата. Трябва да беше човек, защото троловете не бяха розови; в сравнение с него Веждата от Плюн направо изглеждаше като плевел. Беше облечен в кожа — явно нея бе чула да проскърцва — и очите му бяха полупритворени. Когато видя, че го гледа, мъжът й намигна. Не беше приятелско смигване.
Има моменти, в които плановете внезапно се провалят. Не е добре да разбереш това насред осъществяването им.
— Ъ-ъ, серж — обади се тя.
Сержантът се обърна, видя паническата й физиономия и се направи, че едва сега забелязва охраната.
— О, боже, къде са ми обноските? — възкликна той и залитна, ровейки в джоба си. Измъкна златна монета, която постави в дланта на удивения мъж. После се обърна, потупвайки нос с изражение на идиотска многозначителност.
— Едно съветче, момци: Винаги давайте бакшиш на охраната! Той държи сбирщината навън, а това е много важно. Много важен човек.
Той се заклатушка обратно до жената в черно и силно се оригна.
— А сега, мадарм, ако може да се срещнем с тези видения от прелести, които криете зад свенливостта си?
„Зависи — помисли си Поли няколко секунди по-късно — как, къде и след колко бутилки имаш подобни видения.“ Беше чувала за тези места. Прислужването в кръчма наистина обогатяваше знанията. И в родния й град имаше няколко жени, които бяха, по думите на майка й, големи хубостници, и на дванайсет години Поли бе получила шамар за това, че попита колко по-грозни трябва да бъдат тогава. Те бяха Поругание за Нуган, но мъжете винаги намираха място в своята религия за мънички прегрешения чат-пат.
Думата, с която човек би могъл да опише четирите жени, настанени във вътрешното помещение, ако искаше да бъде любезен, беше „уморени“. Ако не искаше да е любезен, цял куп думи направо висяха във въздуха.
Жените вдигнаха очи без особен интерес.
— Това са Вяра, Морал, Грация и Утеха — обяви съдържател ката. — Нощната смяна все още не е дошла, опасявам се.
— Сигурен съм, че тези красавици ще бъдат много възпитателни за нетърпеливите ми момчета — каза сержантът. — Но… мога ли да си позволя да попитам за вашето име, мадарм?
— Аз съм госпожа Душевадска, сержант.
— А малкото ви име, простете?
— Долорес — отвърна госпожа Душевадска — за… близките ми приятели.
— Е, Долорес — подхвана Джакръм, а от джоба му се дочу звън на монети, — ще си го кажа направо и честно, понеже виждам, че сте дама с широко сърце. Тези крехки цветчета са си много добре по своему, понеже знам, че модата напоследък е момичетата да имат по себе си по-малко мръвка, отколкото по месарски молив, но господин като мене, който е обиколил света и е видял едно-две нещица, тъй да се каже, научава ценността на… зрялостта. — Той въздъхна. — Да не споменавам за Надежда и Търпение. — Монетите подръннаха отново. — Може би с вас, мадарм, бихме могли да се оттеглим в някой уютен буудуар и да обсъдим въпроса над ликьорче-две?