Госпожа Душевадска премести поглед от сержанта на „момците“ към антрето и отново към Джакръм, наклонила глава с тънка, пресметлива усмивка на устните си.
— Да-а — измърка тя. — Вие сте голям мъж, сержант Смит. Нека разтоварим… тегобите ви.
Тя хвана под ръка сержанта, който смигна закачливо на Поли и Шафти.
— Е, добре се уредихте, момци! — изкикоти се той. — Ама гледайте да не се увлечете много, щото като ви свирна, по-добре да приключите каквото там вършите, ха-ха, и да ми се явите веднагически. Дългът ни зове! Помнете добрата традиция на Чукалата! — С кискане и препъване той напусна стаята под ръка със съдържателката.
Шафти бързо се приближи до Поли и прошепна:
— Серж добре ли е, Озър?
— Само малко прекали с пиенето — високо отвърна Поли, а четирите момичета станаха.
— Но той… — Шафти бе сръгана в ребрата, преди да успее да продължи. Едно от момичетата внимателно остави ръкоделието си, подхвана ръката на Поли, озари я с чудесно оттренирана заинтересованост и каза:
— Хубавец си ти… как ти е името, миличък? Аз съм Грация.
— Оливър — смутолеви Поли. И каква, по дяволите, беше добрата традиция на Чукалата?
— Виждал ли си някога жена без дрехи, Оливър? — Момичетата се закискаха.
За момент изненадана, Поли сбърчи вежди.
— Да — отвърна тя. — Разбира се.
— О-о-о, май си имаме истински Дон Джо-анн, момичета — възкликна Грация и отстъпи крачка. — Май ще трябва да викаме подкрепления! Какво ще кажеш двамата с теб и Морал да отидем до едно кътче, което знам, а приятелчето ти да погостува на Вяра и Утеха? Утеха много я бива с млади мъже, нали, Утеха?
Сержант Джакръм бе сбъркал в описанието си на момичетата. Три от тях наистина бяха с доста порции назад от здравословните килограми, но когато Утеха стана от голямото кресло, стана ясно, че креслото всъщност е съвсем малко, а повечето от него е била Утеха. За грамадна жена тя имаше дребно лице, което изглеждаше смръщено от сключените над прасешките оченца вежди. На едната си ръка имаше татуировка на череп.
— Той е млад — каза Грация. — Ще се оправи. Хайде, Дон Джо-анн…
В известен смисъл Поли почувства облекчение. Момичетата не й допаднаха. О, професията можеше да погуби всеки, но тя бе срещала някои от градските момичета със смутни добродетели и те имаха живец, какъвто не успя да открие в тези.
— Защо работите тук? — запита тя, когато влязоха в малко, отделено с брезент пространство. По-голямата част от него бе заета от паянтово легло.
— Знаеш ли, май си малко младичък за тоя тип клиенти — подметна Грация.
— Кой тип?
— О, тия, дето са светена вода ненапита. „Какво търси момиче като теб на такова място?“ и тем подобни. Жал ли ти е за нас, а? Тук поне, ако нещата загрубеят, Гари е отвън и след като свърши с мръсника, казваме на полковника и копелето отива в дранголника.
— Аха — потвърди Морал. — Както чуваме, сред жените на четирийсет километра околовръст ние сме най-защитените. Дъртата Душевадска не е толкова лоша. Дава ни джобни и ни храни, пък и не ни бие, което не може да се каже за съпрузите, а и не се скитаме безпризорни, нали?
„Джакръм се примири с Блауз, защото трябва да има все някакъв офицер — помисли си Поли. — Ако не е един, ще бъде друг. А на сама жена й трябва мъж, докато мъжът си е сам господар. Панталони. Това е тайната. Панталони и чифт чорапи. Никога не съм си мислила, че ще бъде така. Слагаш панталони и светът се променя. Вървим по различен начин. Държим се по различен начин. Гледам тези момичета и си мисля: «Идиотки! Вземете си намерете някакви панталони!»“
— Може ли да се съблечете, моля? — каза тя. — Май е по-добре да побързаме.
— Е, тоя е баш от Чукалата — ухили се Грация, смъквайки роклята си. — Наглеждай си сиренцата, Мори!
— Ъ-ъ… това защо да значи, че сме от Чукалата? — Поли се престори, че разкопчава куртката си. Щеше й се да вярва в някого, към когото може да отправи молитва да чуе по-скоро сигнала за отбой.
— Щото вие, момчета, винаги си гледате бизнеса — отвърна Грация.
А може би все пак имаше някой, който да чуе молбите. Сержантът изсвири.