Поли грабна роклите и се втурна навън, без да обръща внимание на виковете зад гърба си. На входа се сблъска с Шафти, препъна се в пъшкащият Гари, видя Джакръм, открехнал входа на шатрата, и се изстреля в нощта.
— Насам! — изшептя сержантът, сграбчвайки я за яката, преди да отхвърчи нататък. Тя се завъртя като пумпал. — Ти също, Шафти! Хайде!
Той се засили покрай простора като детски балон, духан от вятъра. Ръцете му бяха пълни с дрехи, които се вееха и танцуваха зад него. На възвишението имаше нисък шубрак, който им се изпречи предателски в здрача. Те се запрепъваха и залазиха през него, докато стигнаха по-висока растителност, където сержантът ги хвана и ги бутна в гъстака. Виковете и крясъците се чуваха по-слабо.
— Сега ще стоим и ще си траем — прошепна той. — Наоколо обикалят патрули.
— Със сигурност ще ни открият — изсъска Поли, а Шафти едва дишаше.
— Не, няма! — възрази Джакръм. — Първо на първо, всички ще тичат към виковете, щото това е естес… ето ги, почват… — Поли чу крясъци в далечината. — И при това са адски тъпи. Предполага се да охраняват периметъра, а тичат към белята в лагера. На всичкото отгоре са се засилили право към светлините, тъй че свърши нощното им зрение! Ако им бях сержант, лошо щеше да им се пише! Хайде! — Той стана и вдигна Шафти на крака. — Добре ли си, момко?
— Б-беше ужасно, серж! Едната там сложи ръка… на… на чорапите ми!
— Е, това рядко се случва, хващам бас с всеки! Но ти се справи добре. Сега тръгваме тихичко и никакви приказки, докат’ не кажа, ясно?
Тичаха десетина минути по покрайнините на лагера. Чуха два-три патрула и когато луната се вдигна, видяха още няколко по хълмовете, но Поли се сети, че колкото и силни да бяха виковете, те бяха само част от огромната мешания от звуци, надигащи се от лагера. От това разстояние патрулите сигурно не ги бяха чули, или поне бяха командвани от войници, които не искаха да си навлекат беля.
В тъмното долови как Джакръм си поема дълбоко дъх.
— Добре, достатъчно се отдалечихме. Не беше зле, момци! Сега вече сте истински Чукала!
— Онзи пазач там не помръдваше — каза Поли. — Вие ли го ударихте?
— Гледай ’са, аз съм дебел. Хората мислят, че дебелаците не могат да се бият. Смятат, че дебелаците са смешни. В голяма грешка са. Клъцнах му гръцмуля.
— Серж! — ужаси се Шафти.
— Какво? Какво? Налиташе ми с бухалката си!
— А защо налиташе, серж? — попита Поли.
— А-а, лукаво войниче си ти! Добре де, ще ти призная, че само набих на мадарм малко акъл в главата, ама, честно казано, знам, когато някой ми подава проклето питие, пълно с приспивателни.
— Ударили сте жена, серж? — извика Поли.
— Да, и може би като се събуди в корсета си, ще реши, че следващия път, в който при нея влезе беден стар пиян дебелак, може и да не е толкова добра идея да се опита да го преджобва — изръмжа Джакръм. — Ако беше успяла, сега щях да съм в канавка, без гащи и с адски голямо главоболие, а ако вие двамата бяхте достатъчно тъпи да се оплачете на офицер, тя щеше да се закълне, че черното е синьо, че поначало не съм имал и пени, бил съм пиян и съм буйствал. А полковникът нямаше да даде и пет пари, защото щеше да си помисли, че сержант, който е достатъчно тъп да се омотае така, сам си го е търсел. Знам, разбирате ли? Грижа се за момчетата си! — В тъмнината се разнесе подрънкване. — Освен това няколко долара в повече няма да са ни излишни.
— Серж, не отмъкнахте касата, нали? — изприщи се Поли.
— Напротив. Заедно с доста от гардероба й.
— Пада им се! — разпалено каза Шафти. — Не беше хубаво място!
— В тая кутия бяха предимно моите пари — додаде Джакръм. — Май че бизнесът не е вървял много напоследък.
— Но това е нечестна придобивка! — изтърси Поли и се почувства кръгъл идиот, че го е казала.
— Не — възрази Джакръм. — Било е нечестна придобивка, а сега е приход от най-обикновена кражба. Животът става доста по-лесен, когато се научите да мислите правилно.
Поли се радваше, че в къщата няма огледало. Най-доброто, което можеше да се каже за новата премяна на отряда, беше, че ги покриваше. Но това бе война. Рядко се срещаше някой с нови дрехи. И все пак се чувстваха неловко. А в това нямаше никакъв смисъл. Спогледаха се в хладната светлина на утрото и се захилиха притеснено. „Уау — каза си Поли, — само ни вижте: облечени като жени!“
Колкото и да бе странно, Игорина изглеждаше най-добре. Беше изчезнала за десетина минути с багажа си в другата полусрутена стая, откъдето от време на време отрядът дочуваше изпъшкване или „ох“, а след това се бе върнала с разстилаща се до раменете й буйна руса коса. Лицето й бе с правилна форма, без бучките и цицините, с които бяха свикнали. А шевовете по челото й се свиха и изчезнаха, докато Поли я гледаше изумена.