— Това не боли ли? — запита тя.
— Смъди малко за няколко минутки — призна Игорина. — Просто трябва да имаш търпение. И специален мехлем, разбира се.
— Но защо пък сега на бузата ти има закривен белег? — удиви се Тонкър. — А и онези шевове си стоят.
Игорина стеснително сведе очи. Дори беше преправила една от роклите на баварска престилка и приличаше на току-що наета в пивница млада прислужница. Само като я гледаше, на човек му се щеше да поръча голяма порция мезе.
— Трябва по нещо да си личи — каза тя. — Иначе предавам клана. И всъщност смятам, че шевовете доста си пасват на…
— Е, добре, де — предаде се Тонкър, — но поне фъфли малко, а? Знам, че изобщо не е редно, но сега изглеждаш, ох, не знам… странно, струва ми се.
— Добре, строй се! — изкомандва Джакръм. Поотдръпна се и ги изгледа изотгоре. — Е, досега не съм виждал такава пасмина търкач… перачки. Пожелавам на всички ви късмета, от който адски ще имате нужда. Ще има някой да ви посрещне на излизане, това е всичко, което мога да обещая. Редник Пъркс, на тая мисия ще си ефрейтор на доброволни начала. Надявам се да си понаучил един-два урока от нашата разходка. Почуквате, влизате и излизате, това се иска от вас. Без велики героизми, моля. Когато се съмнявате, сритайте ги в топките и беж да ви няма! И да ви кажа, че ако ги плашите, както плашите мен, не би трябвало да имате никакви проблеми.
— Сигурен ли сте, че не искате да се присъедините към нас, серж? — попита Тонкър, едва сдържайки смеха си.
— Да, момко. В пола няма да вляза. Всеки да си знае мястото, нали? Онова там, където тегли чертата? Е, това е моето. Доста съм затънал в грехове по един или друг начин, но никога няма да скрия униформата си. Аз съм стар войник. Ще се бия като войник, в редиците, на бойното поле. Освен това, ако цъфна там във фуста, никога няма да разбера края на историята.
— Херцогинята казва, че з-за сержант Джакръм е отреден р-различен път — промълви Уозър.
— Не знам дали ти не ме плашиш най-много, редник Гуум — каза Джакръм. Той подръпна екваториалния си колан. — Но си прав. Когато влезете, аз ще се грабна тихичко и чинно и ще се шмугна в редиците ни. Ако не мога да организирам малка диверсия, да не се казвам сержант Джакръм. И тъй като се казвам сержант Джакръм, всичко е ясно. Ха, в тази мъжка армия има много мъже, които ми дължат услуга — той подсмръкна леко — или не им стиска да ми откажат в очите. А има и доста надеждни момчета, които ще искат да разправят на внуците си, че са се били рамо до рамо с Джакръм. Е, ще им дам шанс за истински войниклък.
— Серж, ще е самоубийство да се атакува главната порта! — ужаси се Поли.
Джакръм се потупа по шкембето.
— Виждаш ли тая маса? Все едно, че си имаш вградена броня. Веднъж един заби ножа си до дръжката и беше адски учуден, когато го утрепах с него. Вие разчитате на мен, аз разчитам на вас. Това е то, войнишката солидарност. Само ми дайте сигнал, какъвто и да е сигнал. Единствено това ми трябва.
— Херцогинята казва, че пътят ви води по-надалеч.
— Ами-и? — развесели се Джакръм. — И къде е това по-надалеч? В някое местенце с добра кръчма, надявам се!
— Херцогинята казва, м-м, че стига до град Скриц. — Уозър го каза тихичко, докато останалите се кикотеха, не толкова на коментара, колкото да освободят малко напрежението. Но Поли я чу.
„Джакръм наистина, ама наистина си го бива“ — помисли си тя. Мимолетното изражение на ужас бе изчезнало за части от секундата.
— Скриц? Там няма нищо — сви рамене той. — Тъп град.
— Там е имало един меч — каза Уозър.
Този път Джакръм бе подготвен. Дори не трепна; остана с безизразната физиономия, с която толкова го биваше. А това беше странно, усети Поли, защото трябваше да има някаква реакция, дори и да беше само учудване.
— Много мечове са ми минали през ръцете — пренебрежително отвърна той. — Да, редник Холтър?
— Не ни казахте нещо, серж. — Тонкър свали ръката си. — Защо полкът ни се нарича Чукалата?
— Трошим глави, чукаме чаши — автоматично издекламира Джакръм.
— Тогава защо сме с прякор Мандраджиите?
— Да — присъедини се Шафти. — Защо, серж? Така както говореха онези момичета, явно е нещо, което трябва да знаем.
Сержантът зацъка с яд.
— О, Тонкър, защо, по дяволите, трябваше да си свалиш панталоните и чак тогава да ми зададеш този въпрос? Сега ще ми е неудобно да ви кажа! — А Поли си помисли: „Това е уловка, нали? Искаш да ни кажеш. Искаш да изместиш всячески разговора от Скриц…“