— А! — възкликна Тонкър. — Значи става дума за секс, нали?
— Не съвсем…
— Е, добре, кажете тогава! — настоя Тонкър. — Бих искала да знам, преди да умра. Ако от това ви става по-добре, ще ръгам хората и ще викам „гнхр, гнхр, гнхр“.
Джакръм въздъхна.
— Има една песен. Започва с „Беше майско понеделнишко утро…“
— Значи става дума за секс — равно рече Поли. — Това е народна песен, започва с „беше“, действието се развива през май, сиреч става дума за секс. Пее ли се за доячка? Бас ловя, че да.
— Възможно — призна Джакръм.
— Тръгнала към пазара? Да си продаде стоката? — уточни Поли.
— Твърде вероятно.
— О-кей. Ето откъде идва сиренето. И тя, предполагам, среща, чакайте да помисля, някакъв войник, моряк, весел орач или може би мъж в кожени дрехи? Не, щом като е за нас, значи е войник, нали? И щом като е от Чукалата… о, боже, май усещам комична двусмислица. Само един въпрос: какъв артикул от дрехата й е паднал или се е развързал?
— Жартиерът й — каза Джакръм. — Чувал си я преди, Пъркс!
— Не, но просто знам как е при народните песни. В малкия бар там вкъщ… където работех, имаше народни певци цели шест месеца. Накрая се наложи да наемем дресьор на порове. Но човек запомня разни… о, не…
— Имаше ли гушкане, серж? — ухили се Тонкър.
— По-скоро разтрисане, предполагам — каза Игорина, за всеобщо кискане.
— Не, той е откраднал сиренето, нали? — Поли въздъхна. — Докато горкото девойче е лежало там в очакване да му закачат жартиера, хъм-хъм, проклетникът, мътните го взели, е офейкал със сиренето му, нали?
— Ъ-ъ… без мътните. Не и в рокля, Оз! — предупреди Тонкър.
— Значи и без Оз! — ядоса се Поли. — Натъпкайте киверите си с манджа, напълнете си ботушите със супа! И офейкайте със сиренето, а, серж?
— Точно така. Винаги сме били много практичен полк — кимна той. — Армията се крепи на корема си, момци! На моя, разбира се, може да се закрепи цял обоз!
— Тя си е виновна! Трябвало е да може сама да си закачи жартиерите — обади се Лофти.
— Да. Сигурно е искала да й откраднат сиренето — додаде Тонкър.
— Мъдри думи — заключи Джакръм. — Хайде, сега, да ви няма… мандраджии!
Мъглата беше все така гъста, когато заслизаха през гората към крайречната пътека. Полата на Поли непрекъснато се закачаше в къпинаците. Сигурно се бе закачала и преди да влезе в армията, но тогава не й правеше впечатление. Сега сериозно я бавеше. Тя се пресегна и разсеяно си намести чорапите, които обаче не бяха там, понеже вече имаха друго приложение. Беше прекалено кльощава, това бе проблемът. В това отношение къдриците бяха полезни. Казваха: „момиче“. Сега, когато ги нямаше, й оставаше да разчита единствено на забрадка и чорапена миграция.
— Добре — прошепна тя, когато наближиха равното. — Не забравяйте, без псувни! Не се хилете, а се кискайте! Никакви оригвания! Както и оръжия. Онези там не може да са толкова тъпи. Някой да не е взел оръжие?
Поклатиха глави.
— Ти взе ли оръжие, Тонк… Магда?
— Не, Поли.
— Какъвто и да е предмет от някакво оръжейно естество? — настоя тя.
— Не, Поли — тихо отвърна Тонкър.
— Нещо с острие може би?
— О, това ли имаш предвид?
— Да, Магда.
— Е, жените могат да носят ножове, нали?
— Това е сабя, Магда! Опитваш се да я скриеш, но това си е сабя!
— Ама аз я ползвам само като нож, Поли!
— Дълга е метър, Магда!
— Размерът не е важен, Поли!
— Никой няма да се върже на това. Остави я зад някое дърво, моля те! Това е заповед.
— О, добре, де!
След малко Шафти с дълбоко замислен вид каза:
— Не мога да разбера защо просто не си е закачила сама жартиера…
— Шафт, какво, по дяво… — започна Тонкър.
— … какво, за бога — поправи я Поли. — И говориш на Бети, не забравяй!
— Какво, за бога, говориш, Бети? — Тонкър подбели очи.
— Ами за песента, разбира се. И във всеки случай не е нужно да легнеш, за да си закачиш жартиерите. Ще бъде по-трудно — додаде Шафти. — Всичко е малко глупаво.
Известно време никой не продума. Май стана ясно защо Шафти е поела на мисията си.
— Права си — най-накрая се обади Поли. — Това е глупава песен.
— Много глупава песен — съгласи се Тонкър.
Всички се съгласиха. Беше глупава песен.
Излязоха на крайречната пътека. Пред тях малка група жени бързо подмина завоя й. Отрядът автоматично погледна нагоре. Крепостта израстваше от самата скала: беше трудно да се различи къде свършва изсечената скала и откъде започва древната каменария. Не се виждаха прозорци. Оттук крепостта беше просто една стена до небето. „Няма път навътре — казваше тя. — Няма път навън. В тази стена има малко врати и те се затварят безвъзвратно.“