Толкова близо до дълбоката, бавна река въздухът бе смразяващо студен и ставаше все по-студен, колкото по-нависоко се взираха. Зад завоя видяха малката скална площадка на задната порта и жените пред тях, които говореха със стражата.
— Няма да успеем — едва чуто каза Шафти. — Показват му някакви документи. Някой да си е взел своите? Не?
Войникът бе вдигнал поглед и наблюдаваше момичетата с безизразното официално изражение на човек, който не търси вълнения или приключения в живота си.
— Продължавайте — процеди Поли. — Ако много се закучи, избухнете в сълзи.
— Това е отвратително! — възмути се Тонкър.
Предателските им крака ги отвеждаха все по-близо до стражата. Поли гледаше да върви със забит в земята поглед, както бе редно за неомъжена девойка. Знаеше, че ги наблюдават и други. Сигурно отегчени, може би не нащрек за неприятности, но очите им се забиваха в тях от тези високи стени.
Стигнаха до стража.
— Документи — изкомандва той.
— О, сър, нямам никакви — започна Поли. Беше обмисляла речта, докато се спускаха през гората. Война, страхове от нашествие, хората бягат, няма храна… човек не трябваше да си съчинява нещата, просто трябваше да преразкаже реалността. — Трябваше да напусна…
— О, добре — прекъсна я стражът. — Няма документи? Няма проблем! Бихте ли само влезли при колегата ми? Много мило, че се присъединявате към нас! — Той отстъпи и махна с ръка към тъмния вход.
Съвсем озадачена, Поли пристъпи вътре, а останалите я последваха. Зад тях вратата се затвори. Намираха се в дълъг коридор с многобройни отверстия в стените, откриващи редица стаи от двете страни. От тях се процеждаше светлина на фенери. Виждаха се сенките зад тях. Скритите там стрелци можеха да направят на решето всеки, влязъл в този капан.
В края на коридора се отвори врата. Тя водеше до малко помещение, в което седеше зад бюро млад мъж в непозната на Поли униформа, макар и с капитански отличителни знаци. До него стоеше много, много по-едър тип в същата униформа, или вероятно две униформи, съшити наедно. Той държеше меч. Набиваше се на очи следното: когато този мъж държеше меч, мечът очевидно бе държан, и то от него. Привличаше погледа като магнит. Дори Джейд щеше да бъде впечатлена.
— Добро утро, дами — посрещна ги капитанът. — Нямате документи, а? Свалете забрадките си, моля.
„Край — каза си Поли, а стомахът й се сви на топка. — А се мислехме за хитри.“ Нямаха друг избор, освен да се подчинят.
— А! Сега ще ми кажете, че са ви обръснали за назидание, че сте общували с врага, нали? — Мъжът бегло ги погледна. — Освен ти — кимна към Игорина. — Не ти се общува с врага? Нещо да не им е сбъркано на порядъчните злобенски момчета?
— Ъ-ъ… не — отсъди Игорина.
Капитанът сега ги изгледа с излъскана усмивчица.
— Господа, хайде да не си играем, а? Не вървите както трябва. Наистина наблюдаваме, да знаете. Не вървите както трябва и не стоите както трябва. Ти — той посочи Тонкър — имаш малко пяна за бръснене под ухото. А ти, господинчо, си или деформиран, или си пробвал стария трик да напъхаш чифт чорапи под потника си.
Пламнала от смущение и унижение, Поли сведе очи.
— Да се промъквате преоблечени като перачки! — Капитанът заклати глава. — Всеки извън тази глупава страна го знае това, момчета, но повечето поне полагат усилия. Е, за вас войната свърши. Тук има големи, преголеми тъмници и да ви кажа: тук долу сигурно ще сте по-добре, отколкото навън… Да, какво пък искаш ти?
Шафти бе вдигнала ръка.
— Може ли да ви покажа нещо?
Поли не се обърна, но вдигна очи към лицето на капитана, когато до себе си чу шумолене на дреха. Направо не можа да повярва. Шафти вдигаше полата си…
— О! — Капитанът се дръпна назад в стола си. Лицето му беше червено.
Тонкър избухна, само че в сълзи. Те се зарониха под съпровода на протяжен, жален вой, докато тя се хвърли на пода.
— Вървяхме то-оолкова дълго! Лежахме в ями да се крием от войниците! Гладни сме! Искаме работа! Нарекохте ни момчета! Защо сте то-оолкова жесток?
Поли коленичи да я изправи, потупвайки я по тресящите се от ридания рамене.
— Много изживяхме всички — каза тя на аления капитан.
— Ако можеш да го обезвредиш, аз ще удуша другия с престилката си — прошепна Тонкър между хлипанията.
— Видяхте ли всичко, което желаете? — обърна се Поли към пламналия капитан: от всяка сричка звънтеше лед.
— Да! Не! Да! Моля! — сепна се капитанът, отправяйки към войника агонизиращия поглед на човек, който знае, че до един час целият форт ще му се подиграва. — Веднъж беше доста… искам да кажа, виждал съм… така де, това напълно ме задоволява. Редник, иди доведи някоя от жените от пералнята. Много съжалявам, дами, аз… аз имам работа…