— Харесва ли ви? — все така ледено каза Поли.
— Да! — светкавично отвърна капитанът. — Искам да кажа, не! Не, да! Трябва да бъдем внимателни… а!…
Огромният войник се бе върнал с една жена. Поли се втрещи.
— Няколко, ъ-ъ, нови желаещи — представи ги капитанът, неуверено махвайки с ръка към войника. — Сигурен съм, че госпожа Енид ще има полза от тях… ъ-ъ…
— Разбира се, капитане. — Жената направи скромен реверанс. Поли не отместваше поглед.
— Тръгвайте тогава… дами — смутолеви капитанът — А ако сте усърдни работнички, вярвам, че госпожа Енид ще ви даде пропуски, за да нямаме такъв проблем отново… ъ-ъ…
Шафти сложи ръце на бюрото му, наведе се към него и каза:
— Бау.
Столът му се блъсна в стената.
— Може и да не съм умна — каза тя на Поли, — но не съм глупачка.
Но Поли все така гледаше лейтенант Блауз. Реверансът му бе удивително добър.
Войникът ги изпроводи по тунела, който водеше към разширение, което беше или пещера или помещение; на това ниво от крепостта между двете нямаше кой знае каква разлика. Не беше перачница, а явно някакъв вид горещо, прогизнало чистилище за онези, чието изкупление изискваше допълнително търкане. Парата се кълбеше по тавана, кондензираше и капеше по пода, по който и без това шуртеше вода. Корито след корито се редяха до безкрая. Като призраци сред вълмата от пара се движеха жени.
— Пристигнахме, дами — обяви войникът и шляпна Блауз по задника. — Ще се видим довечера, нали, Дафне?
— О, да! — измърка лейтенантът.
— Значи в пет — смигна войникът и затрополи обратно по коридора.
— Дафне? — повтори Поли, когато той се скри от поглед.
— Моето „бойно име“ — кимна Блауз. — Все още не съм открил път нагоре, но стражите имат ключове и неговият ще е в ръцете ми до пет и половина. Моля?
— Мисля, че Тонкър — извинявам се, Магда — току-що си прехапа езика — каза Поли.
— Тя? А, ясно. Много добре влизаш в ролята, ъ-ъ…
— Поли — представи се тя.
— Добър избор на име — похвали я Блауз, повеждайки ги по едни стъпала. — Хубаво, простичко, слугинско име.
— Да, и аз така си мислех — тъжно отвърна Поли.
— Ъ-ъ… значи сержант Джакръм не е с вас? — малко притеснено попита лейтенантът.
— Не, сър. Каза, че ще поведе атака към главните порти, сър, ако му пратим сигнал. Надявам се да не пробва преди това.
— Боже мой! Този човек е луд! Между другото, момчетата са се постарали чудесно. Браво на вас! Определено ще минете за жени пред хората с не толкова набито око.
— Когато го казвате вие, Дафне, това е голям комплимент — отвърна Поли, добавяйки наум: „Ей богу, наистина ме бива с каменните физиономии.“
— Но нямаше нужда да идвате — продължи Блауз. — Съжалявам, че не успях да ви подам сигнал, но госпожа Енид ми разреши да остана през нощта, разбирате ли? Стражите не правят толкова проверки нощем и аз използвах момента да потърся път до горната част на крепостта. Обаче всичко е заключено или много яко охранявано. Макар че редник Хауптфидел доста си падна по мен…
— Браво на вас, сър! — каза Поли.
— Извинете, искам да съм наясно, сър — намеси се Тонкър. — Имате среща със страж?
— Да, и ще му предложа да отидем на някое тъмно местенце и като взема това, което ми трябва, ще му строша врата.
— Това не е ли малко прекалено за първа среща? — вдигна вежди Тонкър.
— Сър, имахте ли проблеми при влизането? — Въпросът гризеше Поли от доста време. Струваше й се толкова несправедливо.
— Не, съвсем никакви. Само се усмихнах, поразвъртях бедра и веднага ме пуснаха. А вие?
— О, малко. Хванаха се за косата… беше малко неловко за момент-два.
— Казвах ли ви! — триумфално рече Блауз. — Всичко опира до артистичност! Но вие сте куражлии! Елате да ви запозная с госпожа Енид. Много лоялна дама. Смелите жени на Борогравия са на наша страна!
И наистина, в нишата, която служеше за офис на главната перачка, имаше портрет на Херцогинята. Госпожа Енид не беше особено едра жена, но имаше бицепси като на Джейд, прогизнала от вода престилка и най-подвижната уста, която Поли бе виждала. Устните и езикът й оформяха всяка дума като голяма картина във въздуха. Перачките в това огромно хале, пълно със съскаща пара, ехо, течаща вода и плясък на мокри дрехи по коритата, четяха по устните, когато ушите им не възприемаха говора. Докато слушаше, устата й също се движеше непрекъснато, като на човек, който се опитва да избута парченце орех от зъба си. Ръкавите й бяха подвити над лактите.