— Е, не — отвърна чичо Саня. — Чак пък сатаноиди. Само сте се трудили цял живот като чираци при помощника на младшия огняр при пъкъл номер не се чете…
— Кучи син! — обиди се Потрошилов. — ТОЙ спаси държавата от Хитлер! А виж тези като теб, обратно, само чакаха Хитлер! На вас нашата работническо-селска власт ви е като кост в гърлото! На всичките златопагонни мръсници!
И Потрошилов скъса на гърдите си бялата риза от американ, откривайки татуировката: „Вредителството на буржоазната интелигнция е една от най-опасните форми на съпротива срещу развиващия се социализъм“.
Чичо Саня Синелников също скъса на гърдите си бялата риза от американ, откривайки неизтребимото златно кръстче.
И Тихон Гренадеров, вървейки по стъпките на по-старите си другари, скъса на гърдите си бялата риза от американ, но нищо не откри, обиди се и горчиво заплака.
Потрошилов и Синелников се опомниха, съжалиха за скъсаното държавно имущество, взеха да успокояват Тихон и да величаят достойната си смяна.
Тихон положи глава на коленете на комисаря, а той почна да му нашепва ласкаво-ласкаво:
— Тук при нас още не са изживени всички недостатъци… А на теб здраво ти е провървяло, сине! Да се озовеш тук! Под щастлива звезда си се родил, знай! Да вземем например оня, американския Дюпон, или пък Рокфелер да вземем. Те си пълнят търбусите, блестят им цилиндрите на слънцето, а ще умрат, и парите няма да им помогнат. Ще умрат, пролетариатът-гробокопач ще ги погребе, както е казано в книгата, а ние с теб през това време ще се стремим към безсмъртието, увличайки всички попаднали на пътя ни народи…
Тук тъкмо на място се показа на екрана Кузма Никитич Хегемонов:
— …вървейки срещу органите на храносмилането… в светлината на потребностите на метаболизма и обмяната на веществата… фондирано отделяне на стомашен сок… мобилизирайки всички налични ферменти… по килокалории не отстъпва на най-добрите чуждестранни… десетки пъти… трябва да се държи с дясната ръка… съпровождайки го с гълтателни движения… Господарю мой! Сидор Карпович!! С какво да ви нагостя!!! Само си поръчайте!!!!
Тук и глупакът ще се досети, че го викат за вечеря.
2. ЗАГАДКИТЕ НА МИРОЗДАНИЕТО
В ъгъла на двора, сред куп боклуци, известно време се търкаляше табела, свалена според слуховете от външната част на зданието. Казваха, по-рано тя висяла право над Стоманената порта и ясно обозначавала кое какво е. От лошото време табелата бе загубила предишната си привлекателност, и невидимият пазач Инокентий Блатних я бе свалил и хвърлил вътре, и при това наредил да поръчат нова. Докарали ли са тази новата или не са, какво пише на нея — ясна работа, никой не знаеше, а на старата, негодна и начупена, можеше да се прочете само:
Кое точно „мин“, кое именно от многото, и що за заведение? Дали учебно, дали лечебно? Дали неудобно, дали долнопробно? Дали враждебно, дали непотребно? Дали злобно, дали неспособно? Дали хлебно, дали пагубно? Дори всички думи не можем да изброим.
А би трябвало! Може би и по-ясен щеше да стане окръжаващият свят, по-широк, по-достъпен! А засега целият свят се състоеше от глух двор, ограден от многоетажния квадрат на сградата. Да се броят етажите не беше разрешено, а беше и невъзможно: вдигнеш глава, преброиш до трийсет, а после все едно се объркваш, сливат се етажите, покрити от мъничкото квадратче небе.
От време на време (всяка пролет, както твърдеше чичо Саня) нощем пристигаше бригада зидари от арменското село Котлонадзор, издигаха един или половин етаж — както провърви с тухлите, — люто се ругаеха с Кузма Никитич по повод заплащането, измъкваха все пак някакви луди пари и под прикритието на нощта изчезваха до следващия път.
Опитите на обитателите да поговорят с арменците най-често се пресичаха от санитарната служба начело със секунд-ефрейтора Павел Янович Залубко, а когато успяваха да разменят няколко думи, на въпроса „Какво има наоколо там?“ зидарите отвръщаха някак неопределено, плюеха или направо се оправдаваха с пълното незнание на руския език, кълняха се, че кракът им повече няма да стъпи тук, но идваха отново и отново издигаха необитаеми етажи, строго следейки да не направят по грешка прозорци от външната страна.
Сред отпадъците се търкаляше още и плакат, розов от слънцето и размитата вар, но на него можеше да се различи явния лозунг на днешния ден:
„За нарушаване на правата на човека — разстрел на място!“
Лозунгът също нищо не обясняваше като хората.
Затова сред обитателите взеха да възникват легенди — исторически, политически, фантастически и прочие. Легендите всяка сутрин бяха опровергавани от поредната историческа реч на Кузма Никитич, но изглежда най-убедителните аргументи се поглъщаха от дъвката, тъй че никой не вярваше на нищо. Невежи хора казваха, че Заведението е същата тази Александровска централа, и следователно се намира далеч около Иркутск между две огромни скали. Царските стражи се затворили от новата власт и въвели свои порядки. „А решетките, веригите, оковите и количките къде са?“ — възразяваха опонентите. „Модернизация!“ — отговаряха невежите.