Новата песен някак незабелязано премина в Химна на санитарната служба, после се смени с кантата „По прочита на материалите на XXXII отчетно-храстова конференция“. Един след друг прегракваха и замлъкваха певците, и ето вече се стараеше само Павел Янович, с тънък глас напяващ частушката:
Самият герой на частушката вече отдавна спеше стоешком, но не падаше, тъй като отгоре върху него своевременно бяха надянали специално устройство, прилагано в нежна възраст и наричано „проходилка“. А можеше и на всички да се сложи по едно такова — вече клонеше към вечер, горното квадратче небе потъмня, нямаше да е зле и да се похапне. В стомасите започна брожение, шумното къркорене се сля в единния звук на морски прибой. В отговор на утробните пожелания на трудещите се Кузма Никитич отвори едно око и пресипнало каза:
— …приветстват и поздравяват… в това число крал Хюсеин и кралица Умайра…
Ясно, след кралския поздрав и кирзата беше добре дошла. Още повече към кирзата дадоха месо. Наистина, месото беше старо, но затова пък заслужило, цялото в сини медали от санепидстанцията за прослужени години. За придирчивите пък на цялата стена на столовата висеше плакат: „Гарванът с мърша се храни, пък сто години живее! Народна мъдрост.“
19. ПИСЪМЦЕ ОТВЪН
Може би тази празнична вечер беше последната спокойна вечер в историята на Заведението. И всичко заради чичо Саня! С присъщата му безотговорност той пишеше и пишеше на покойния си приятел, и дочака! Долетя, може да се каже, първата лястовичка!
Случи се така, че на следващия ден по недоглеждане на санитарната служба (напълно уважително след гуляя) за цяло денонощие излезе от строя правовият механизъм на Закона за свобода на кореспонденцията. А законът, както помним, беше доста суров: писмата от Заведението попадаха в огъня, посланията, адресирани до обитателите пък, невидимият пазач Инокентий Блатних, гнусейки се от перлюстрацията, изсипваше пак там. И в същия този ден чичо Саня накрая се изхитри да прати сутринта своето писмо, и още вечерта получи отговор!
Безработният досега пощальон Пантелей Рюрикович Понкин принуди чичо Саня дълго и неумело да танцува, след което накрая му връчи посланието.
„Любезни приятелю Александър Василиевич!
Напразно ме упреквате за мълчанието — в нашия Елизиум писането не е твърде лесно. Не достига хартия и мастило; а колко трябваше да чакам, докато долети при нас една отбила се от ятото гъска!
Като се сдобих с всички необходими принадлежности, накрая се заех да съчиня и отговора. Уви, той няма да е пространен — на опашка след мен са се наредили няколко хиляди души (употребявам тази дума в първоначалното й значение).
И така, волтерианството от младите ми години се оказа същинска глупост — ТАМ има всичко, макар и не в такъв вид, както ни тълкуват светите отци. Нещо повече, приятелю мой, силно се съмнявам, че това място има макар и малко отношение към християнството.
Ще бъда кратък: хората като нас, тихи и непретенциозни, съгрешавали повече за дреболии, тук изобщо живеят не зле; но затова пък тежко на любоначалстващите — наистина мрак и скърцане със зъби! Онези, които са устроили това заведение, очевидно са смятали, че праведниците трябва да получават огромно удоволствие, гледайки как страдат другите, дето са ги измъчвали и преследвали приживе. Разхождайки се по специално мостче, висящо над зейналата панорама на тукашното инферно, веднъж видях и началника на моя департамент. Клетият беше осъден вечно да пребелва един и същ важен държавен документ. Няма да скрия, в първите мигове у мен се разбуди нещо като злорадство; после обаче, като се разкаях и си припомних собствената горчива съдба на нищожен делопроизводител, ми се случи да отроня надолу неканена сълза. Това беше достатъчно, за да дадат на моя началник освен обичайните вода и хляб солидно парче сланина и чаша пунш с лимон.