Джони врътна отрицателно глава.
— Ще те заключа и ще пусна капаците. Не трябва да се безпокоиш. Никой никога не идва тук, но нека вземем всички мерки.
Пръстите на Джони докоснаха пистолета.
— Добре съм… Благодаря за всичко.
С купа студено ядене от гърмяща змия, запас от цигари и кана студена вода до себе си Джони се намести в малкото твърдо легло. Фрийман пусна дървените капаци от яки летви.
— По-късно ще стане задушно — рече той, — но по-добре човек да се поизпоти, отколкото да съжалява. — Той сякаш усещаше опасността, която застрашаваше Джони. — Съжалявам, че се налага да те оставя, но трябва да намеря определен вид гърмяща змия. На болницата й е нужен серум. Това може да ми отнеме целия ден.
— Няма нищо — отвърна Джони. — Може пък да погледна някоя книга… Каквато и да е, само не Библията.
Фрийман отиде във всекидневната и след малко се върна с „Кръстникът“ на Пузо.
Джони не беше отварял книга, откакто беше напуснал училище. Когато откри, че тази е за мафията, се зачете. Времето летеше. Беше така увлечен, че забрави да изяде студеното ядене и чак когато светлината, която проникваше през дървените капаци, намаля дотолкова, че му беше трудно да различава буквите, разбра, че е гладен, че глезенът не го боли и че часовникът показва пет и двадесет.
Ако всички книги са хубави като тая — помисли си той, — ето нещо, което съм пропуснал.
Довършваше яденето и се канеше да запали цигара, когато чу да се отключва вратата на бунгалото. Бързо пусна цигарата и се хвана за пистолета.
— Аз съм — обади се Фрийман и влезе в малката спалня. — Мисля, че има неприятности. Трима мъже идват насам. Не ме видяха. Всичките са с пистолети.
Джони с усилие се надигна в леглото.
— Ще бъдат тук след по-малко от десет минути. Хайде, Джони, ще те скрия там, където няма да се сетят да погледнат. — Фрийман помогна на Джони да стъпи на левия си крак. — Подскачай. Не стъпвай на болния.
Джони грабна пистолета и кобура, след това, подкрепян от Фрийман, заскача през всекидневната и излезе под лъчите на слънцето. Фрийман го заведе до голям навес зад бунгалото.
— Това е моят змиярник — каза той. — Не се бой. Всичките са в кафези и нищо не могат да ти сторят.
Той настани Джони в полумрака, където се чуваше сухото чаткащо съскане на гърмящите змии, разтревожени от чуждото присъствие. Фрийман го опря на стената, след това отиде до голям осемфутов кафез и го домъкна отпред. Джони видя, че той гъмжеше от гърчещи се гърмящи змии. Фрийман му помогна да се премести на мястото на кафеза и го опря отново на стената.
— Тук ще си добре — рече той. — Не се безпокой. Ще оправя леглото. Няма да разберат, че си тук. — След това дръпна отново кафеза назад към Джони, като го закри напълно.
Джони усети миризмата на змиите. Движенията им го смразяваха. С цялата тежест върху здравия си крак, като държеше болния леко присвит, той се приготви да чака.
Берили, заграден от Фреди и Джек, внезапно се появи на сечището пред бунгалото на Фрийман.
С часове бяха претърсвали джунглата, бяха уморени и им беше писнало да търсят. Бяха станали невнимателни. След три-четири часа Берили беше разбрал, че Джони би могъл да лежи скрит, в който и да е гъсталак и, ако стои неподвижен, ще минат край него, без да го забележат.
Беше разбрал, че операцията е твърде прибързана. Това, което им трябваше в това проклето място, за да го открият, беше куче. Но тъй като се беше набутал в тази акция, сега го беше страх да се върне при Масино и да му съобщи за неуспеха.
Той, Фреди и Джек бяха вървели през джунглата цели шест изтощителни часа. Единственото живо същество, на което се бяха натъкнали, беше една змия. И точно когато бяха на път да прекратят операцията и да се признаят за победени, бяха видели сечището и дървеното бунгало.
И тримата инстинктивно се бяха прикрили зад един гъсталак.
— Може да е тук — каза Берили.
Тръгнаха през сечището към бунгалото, след това видяха висок слаб човек с избелели маскировъчни дрехи, който излезе от бунгалото. Той отиде при кладенеца и започна да вади вода.
— Джек… Говори с него — нареди Берили.
— Защо аз, приятел — възрази Джек. — Ти ще си побъбриш с него… Аз ще те прикривам.
— И аз — ухили се Фреди. — Ти си шефът, Лу.
И така Берили се отправи към сечището с думкащо сърце, като се питаше дали Джони не се крие в бунгалото и не се е прицелил в него през летвите на капаците.
Фрийман вдигна поглед, когато Берили наближи.