— Скрил съм парите в Ийст Сити. Ако не беше медальонът, нямаше да имам никакви проблеми. Можех да си остана там. Масино нямаше да ме заподозре. По-късно щях да взема парите и да офейкам.
— Много ли са парите? — попита тя.
Той я погледна. Лицето й беше безизразно и тя не го гледаше.
— Достатъчно.
— Ако вземеш парите, ще ме измъкнеш ли оттук?
— Да.
— Ще направиш ли избор между мен и лодката си? Би ли се отказал от нея, за да запазиш мен?
Той не се поколеба.
— Не. Или тръгваш с лодката, или те осигурявам и се разделяме. Рискувам живота си заради лодката: толкова е важна за мен.
Тя кимна.
— Радвам се. Казах го преди, сега го повтарям: ти си истински мъж. Ще дойда с теб и ще ти помагам на лодката.
— Ако ме намерят, може да убият и теб.
— Ако ще деля онези пари с теб, Джони, трябва да деля и риска… Честно е, нали?
— Помисли добре. Нека поговорим за това утре. Тепърва ще трябва да се добера до парите.
— Къде си ги скрил?
Той й се усмихна.
— Където няма да се сетят да ги търсят.
— Не е ли опасно да се върнеш там?
— Да… Дяволски опасно е.
— Но аз мога да ги взема, нали? Те не ме познават.
Малка предупредителна лампичка светна в главата на Джони. Да допусне, че й каже къде са парите. Че й даде ключа от бокса. Тя може да наеме кола и да отиде в Ийст Сити, да вземе двете чанти, да ги натовари в колата, но това може би ще е последният миг, в който ще я види. Как можеш да имаш доверие на някого, когато става дума за толкова много пари? Тя каза, че го обича — каза го по такъв начин, че й повярва, но когато измъкне онези две тежки чанти от бокса, няма ли да изпита изкушението да го предаде?
Спомни си думите й: Наглед не си кой знае какво. Наистина не беше. Беше с четиринадесет години по-възрастен от нея. С всичките ония пари, при нейната външност, можеше да си уреди прекрасен живот, без някакъв нисък, набит мъж на четиридесет и две да й се пречка в краката.
Шумът на приближаващия камион му помогна да не отговори.
— Ед идва. Ще приказваме утре.
— Добре.
Тя стана и бързо отиде в кухнята.
Скот поплува, възхити се на костура, който Джони беше хванал, после излезе на палубата при него, докато Фрида приготвяше вечерята.
— Добре ли прекара? — попита Скот, като запали цигара и лукаво го погледна.
— Отлично. А ти?
— Както обикновено. — Скот тръсна пепелта в езерото. — Тя предаде ли се?
— Би ли повторил?
— Чука ли я?
— Виж какво, Ед, не дрънкай дивотии! Не ми се нрави. Тя ти е жена! Никакво уважение ли нямаш към нея?
Скот се изсмя подигравателно.
— Казах ти, няма нещо, за което да ми пука по-малко. Само съм любопитен да науча дали си успял.
— Предупредих те вече… Млъкни!
Скот го зяпна.
— Може би харесваш педита. И аз ги харесвам. Ако искаш нещо такова, ела с мен в Ричвил. Познавам две-три пиленца…
— Много по-възрастен съм от теб, Ед. Гледай си твоя сексуален живот, а аз ще си гледам моя. Разбрано?
Скот го изгледа изучаващо, после сви рамене.
— Аха. Мисля, че като стана на твоите години, това няма да е проблем. — Той се ухили лукаво. — Обзалагам се, че Фрида е разочарована. Струваше ми се, че е пощуряла за оная работа.
— Тогава защо не й я предложиш? — Джони се опита да смекчи тона, но гневът му си личеше.
— Не е моят тип.
Джони внезапно намрази този човек, както рядко беше намразвал мъж. Стана, когато Фрида се появи на палубата.
— Яденето е готово — съобщи тя.
Привършваха костура, когато Скот попита:
— Имаш ли по-малък брат, Джони?
Джони мигновено настръхна. Нищо не отвърна, докато не изяде и последното парченце риба в чинията си, после поклати глава.
— Нямам никакви роднини.
— Питам само. — Скот отмести чинията си. — Има една странна обява в „Ричвил Таймс“. Нося я. — Той бутна стола си назад, отиде до мястото, където беше закачил сакото си, и извади сгънат вестник.
Джони и Фрида размениха бързи погледи, докато Скот разтваряше вестника пред Джони.
— Какво мислиш за това… Десет хиляди долара!
Джони се престори, че чете текста, сви рамене и посегна за цигара.
— Странно нещо — продължи Скот. — Като те погледнах преди малко, изведнъж ми се стори, че приличаш на човека от тази снимка. Запитах се дали пък не ти е по-малък брат.