Легнал до Мелани, Джони прехвърляше през ума си всичко това, после насочи мисълта си към бъдещето. Четиридесет години на този свят! Ако скоро не направи нещо, ще стане твърде късно. След две-три години Масино със сигурност ще реши, че е станал прекалено стар, за да пази Сами. Тогава какво? Нямаше да има позлатено ръкуване за него… В това беше уверен. Вероятно щяха да му предложат работа — може би да отговаря за профсъюзните гласувания или за някои текущи дела, или за нещо също толкова ужасно. Това щеше да е отпращането му. Никога не е можел да спестява пари. Устните му се изкривиха в кисела усмивка, като си спомни за съвета, който беше дал на Сами. Парите някак си изтичаха през пръстите му: жени и тази фатална слабост да слуша всякакви истории за дяволски лош късмет и за залагания на коне, които никога не побеждават. Парите идваха и си отиваха, така че той знаеше, че когато Масино го изрита, нямаше да има достатъчно нито за да живее, както иска, нито за да направи това, за което винаги беше копнял.
Откакто се помнеше, беше мечтал да има лодка. Като дете прекарваше цялото си свободно време на пристанището, където богаташите имаха яхти, а рибарите — лодки. Морето беше го привличало и още го привличаше като магнит. Когато трябваше да е на училище, той се мотаеше около лодките. Не го интересуваше колко тежка ще е работата или какво ще му платят, стига да го пуснеха на борда. Търкаше палубите, лъскаше медните части и сплиташе въжета за стотинки. Той все още си спомняше за това време от детството като за най-хубавото в живота си.
Както си лежеше в тъмнината, отново усети непреодолима нужда да се върне в морето, но не като хлапе, работещо за центове, което се изпотрепва и съсипва само за да усеща люлеенето на палубата под краката си. Искаше да се върне със своя собствена лодка: лъскава тридесетфутовка, която ще регистрира като рибарска. Ще плава като капитан само с един човек за екипаж, някой като Сами. А защо не и Сами!
Лодката на мечтите му щеше да струва пари: щяха да са необходими доста за рибарските принадлежности и за първите текущи разходи. Беше изчислил, че ще му трябват поне шестдесет хиляди долара.
Казваше си, че е откачил, загдето му идват такива мисли, но това не го спираше нито да мисли, нито да мечтае. Мечтата да има своя лодка, да усеща полюляването на морето го човъркаше като болен зъб, откакто се помнеше, човъркаше го и сега, докато седеше до прозореца.
Мечта, която можеше да се осъществи, ако му паднеше в ръцете голяма сума пари.
Преди около шест месеца му влезе в главата една идея, която той веднага отпъди изплашено… Прогони я, както човек, внезапно усетил пронизваща болка, гони мисълта за рак. Но тя все се връщаше. Преследваше го дори в съня му, докато накрая си рече, че една идея си е само идея и нищо не пречи да се обмисли, нали така? Оглеждането й на никого нямаше да навреди, нали?
И когато започна да я обмисля, за пръв път разбра какво значи да си самотник. Щеше да бъде толкова по-добре, толкова по-успокояващо, ако имаше някой, с когото да я обсъди, но такъв нямаше. Не можеше да се довери на никого. Какъв смисъл имаше да говори за такова нещо с единствения си сигурен приятел Сами Черния? Каква полза би имало от Мелани, ако й кажеше какво става в главата му? Тя щеше да отхвърли идеята за морето и лодката. Щеше да помисли, че се е побъркал.
Даже с майка си, ако беше жива, не би могъл да я сподели. Тя би се ужасила. Баща му пък беше прекалено тъп и имаше прекалено робска душа, така че и с него нямаше да може да обсъди нещо толкова щуро.
Ето защо той обмисляше идеята си, когато беше сам, както започна да прави и сега, седнал до прозореца.
Просто казано, идеята му беше да открадне събраните пари, но за да се оправдае големият риск, мислеше си той, трябваше търпеливо да изчака за някоя голяма вноска, каквато не се съмняваше, че ще има, ако съдеше по досегашния си опит на събирач.
И ето че случаят се представяше! Двадесет и девети февруари! Близо сто и петдесет бона! Големият сбор!