Концепцията на „машината за сънища“ била поне на сто години, преди развитието в областта на мозъчното сканиране и нанохирургията да направят това възможно. Първите устройства, както и първите компютри, представлявали цели планини от машинарии и заемали цели стаи, преди миниатюризацията да навлезе с главоломна скорост в тази област. Но прилагането им си оставало ограничено, тъй като можели да действат само чрез електроди, имплантирани в кората на главния мозък.
Истинският пробив настъпил, когато след като цяло поколение лекари експерти твърдели в един глас, че това е невъзможно, Брейнман бил доведен до съвършенство. Към елегантна, плътно прилепваща към черепа каска, съдържаща на практика милиарди терминали с размер на атом, посредством оптичен коаксиален кабел било свързано запомнящо устройство, съхраняващо милиарди терабайтове информация и осъществяващо безболезнен контакт с кожата на черепа. Брейнман се оказал такъв неоценим помощник, не само за забавление, но и за образование, че само след едно поколение всички, които можели да си го позволят, се сдобили с такъв и приели плешивостта като необходима цена.
Макар и доста подвижен, Брейнман никога не бил направен портативен и то по много основателна причина. Ако някой се движи, докато същевременно е потънал напълно във виртуалния свят — дори и да се намира в обичайна домашна обстановка, едва ли би оцелял дълго.
И макар че възможностите на Брейнман по отношение на изживяванията, изпитвани посредством него — и то най-вече еротичните, благодарение на бързо развиващите се хедонистични технологии — били признати веднага, по-сериозните възможности за прилагането му също не били пренебрегнати. Благодарение на мемочиповете, или тъй наречените специализирани „паметни модули“, съхраняващи цели томове информация, придобиването на определени умения и познания се превърнало в един почти автоматичен процес. Но най-привлекателен от всички си оставал „Пълният дневник“, който позволявал отделни моменти от живота да бъдат съхранявани и възпроизвеждани отново в паметта — като дори било възможно те да бъдат леко преиначавани, за да станат по-задушевни и близки до сърцето.
Благодарение на подготовката си в областта на електрониката, пророчицата Фатима Магдалена била първата, която оценила потенциалните възможности на Брейнман, за разпространяването на догмите да Хрисляма. Тя, разбира се, имала противници в лицето на „телевангелистите“, които завладели радиоефира и комуникационните спътници, но технологията, на която разчитала тя, била многократно по-мощна. Вярата винаги е била повече въпрос на чувство, отколкото на интелект, а Брейнман въздействал директно и на двете.
Известно време през първото десетилетие на двайсет и първи век, Руби Голдънбърг спечелила един важен последовател — баснословно богатия, но вече попретръпнал (петдесет и една годишен) пионер на компютърната революция. Тя му разкрила нов смисъл в живота и ново предизвикателство, което отново възпламенило въображението му. Той от своя страна разполагал с необходимите средства — и, нещо още по-важно, с личните контакти — за да се пребори с това предизвикателство.
Проектът да се обединят трите Завета и Коранът в единна електронна форма бил съвсем лесно изпълним, но това било само началото — Версия I (Официална). После се появило взаимодействащото издание, предназначено само за онези, които проявявали истински интерес към Вярата и искали да продължат със следващото стъпало. Обаче Версия II (ограничена) можела да бъде копирана толкова лесно, че съвсем скоро навсякъде се появили милиони неоторизирани модули, а Пророчицата точно на това се и надявала.
Версия III вече била нещо по-различно. Тя имала защита против копиране и се саморазрушавала след едно единствено използване. Неверниците се шегували, че на нея пишело „Строго поверително“ и по отношение на съдържанието тръгнали огромен брой слухове. Твърдяло се, че съдържала виртуално-реалистична програма, която показвала Хрислямския рай, но само колкото да се надзърне в него…
Носели се слухове, които така и не били потвърдени, въпреки неизбежните „разкрития“ на разочаровани отстъпници, че съществувала и „Извънредно строго поверителна“ версия, така наречената IV-та. Предполагало се, че бива задействана чрез по-усъвършенствани модули на Брейнман и била „неврологично закодирана“, така че само индивидът, на когото съответства, да може да я възприема. Неправомерното й използване от хора, за които тя не била предназначена, водело до постоянно умствено увреждане, дори до лудост.