И не беше за чудене, че дори сега, огромна част от човечеството не можеше да повярва, че той е всъщност инструмент на съдбата. Или както го наричаха Хрислямските Фундаменталисти: „Чукът на Бога“.
Често се говореше, че мостикът на „Голиат“ е бил копиран от бойния кораб „Ентърпрайз“ — дори и сега, след век и половина, от време на време споменаваха „Стар Трек“ с много любов и топлота. Това бе един спомен за изпълнената с наивност зора на Космическата ера, когато хората са мечтаели за възможността да отхвърлят законите на физиката и да се втурнат през Вселената по-бързо дори и от самата светлина. Ала не бе открит начин да се надмине границата на скоростта, определена от Айнщайн, и макар че съществуването на „тунели в пространството“ бе доказано, през тях не можеше да се провре нищо по-голямо от атомно ядро. И въпреки това мечтата междузвездните безбрежия да бъдат овладени, не бе замряла напълно.
Кали изпълни главния екран. Не беше нужно никакво увеличение тъй като „Голиат“ се полюшваше само на 200 метра над древната му, обрулена повърхност. И ето че сега, за първи път в историята на своето съществуване, Кали имаше гости.
Макар че беше привилегия на командира да направи първата стъпка в девствения нов свят, командир Сингх изпрати напред трима члена на екипажа, които бяха по-опитни в придвижването извън борда на кораба. Той не искаше да губи нито минута. По-голямата част от човешката раса сега наблюдаваше и очакваше произнасянето на присъдата над Земята.
По повърхността на малките астероиди е невъзможно да се върви: гравитацията е толкова слаба, че по-невнимателният изследовател спокойно би могъл да получи начална скорост и да се отправи в пространството по индивидуална орбита. И по тази причина единият от членовете на екипа за контакт носеше самозадвижващ се костюм, оборудван с допълнителни прихващащи ръце. Другите двама пътуваха върху малка космическа шейна, която лесно можеше да се сбърка със северната си сестра.
Капитан Сингх и десетината офицери, събрани около него на мостика на „Голиат“ бяха достатъчно опитни, за да не безпокоят екипа за извънбордово придвижване с ненужни въпроси и съвети, освен ако не възникнеше належаща необходимост.
Шейната вече се бе „приземила“ на върха на голям скален отломък, с обем няколко пъти по-голям от нейния и под нея се надигна учудващо голям облак прах.
— Приземяване, „Голиат“! Виждам самата скала. Да се закрепим ли?
— Мястото изглежда добро. Продължавайте.
— Пробен сондаж. Май върви лесно… Няма ли да е страхотно, ако попаднем на нефт?
На мостика се дочу приглушено ръмжене. Такива леки шегички служеха за разхлабване на напрежението и Сингх ги насърчаваше. От срещата насам се наблюдаваше рязка промяна в духа на екипажа, с непредсказуеми резки скокове от потиснатост към младежки хумор — нещо като „да си свиркаш покрай гробищата“, според личното определение на корабната лекарка. Тя вече бе предписала успокоителни на един лек случай с маниакално-депресивни симптоми. И ситуацията щеше да става все по-тежка през настъпващите седмици и месеци.
— Издигаме антената… Проба на радиофара… Как са сигналите?
— Високи и ясни.
— Добре. Сега Кали не би могла да се скрие.
Естествено, не съществуваше дори и най-малката опасност да изгубят Кали — както се бе случвало многократно в миналото със зле наблюдавани астероиди. Нито една орбита досега не е била изчислявана с такова внимание както тази и независимо от това се чувстваше известна несигурност. Все пак съществуваше макар и малък шанс Чукът на Бога да не улучи наковалнята.
В този момент гигантските телескопи на Земята и на Далечната страна на Луната чакаха да получат сигнали от радиофара, настроен до хилядната на милионната на милиардната част от секундата. Щяха да изминат двадесет минути преди сигналите да достигнат своето местоназначение и да образуват невидимия аршин, с който орбитата на Кали щеше да бъде определена до сантиметър.
Няколко секунди по-късно компютрите на СПЕЙСГАРД щяха да издадат присъдата си за живот или смърт; но щеше да мине още един час преди тя да достигне обратно до „Голиат“.
Първото чакане беше започнало.
СПЕЙСГАРД беше един от последните проекти на легендарната НАСА там някъде назад, в края на двайсети век. Първоначалната им цел бе съвсем скромна: да извършат колкото е възможно по-пълно изследване на астероидите и кометите, които прекосяват орбитата на Земята и да определят потенциалната им опасност. Името на проекта — взето от един невзрачен научно-фантастичен роман от двайсети век — беше малко подвеждащо. Критиците обичаха да повтарят, че „Спейсуоч“ или „Спейсуорн“ биха били много по-подходящи.