Откриването на Кали за преродените имало именно силата на откровение. Сега те вече знаеха съдбата си — и се подготвяха да се окажат достойни за името си.
В продължение на поне един век много малко образовани хора вярвали във Възкресението и пророчицата Фатима Магдалена умно избягвала този въпрос. И сега, казваха преродените, на прага на гибелта на Земята е време да се заемат сериозно с този въпрос. Те можеха да гарантират оцеляване — на определена цена разбира се.
Милиони хора планираха да емигрират на Луната или на Марс, но и двете места вече поставяха ограничения, за да предпазят своето ограничено пространство от пренаселване. Но така или иначе само ограничена част от човечеството щеше да успее да тръгне по този спасителен маршрут.
Преродените обявиха, че са постигнали една от дългоочакваните цели на виртуалния свят. Можели да съхраняват цялата човешка същност — всички спомени от цял човешки живот и състоянието на тялото, което ги е преживяло. Обаче плейбекът — буквалното възкресение изисквало още десетилетия изследователска дейност. Но дори и подобно начинание да имаше смисъл, то вероятно не би могло да бъде завършено преди пристигането на Кали.
Никакъв проблем. Чрез Кали преродените вече бяха получили уверението на Бога. Всички истински вярващи „можели да се самоизлъчат към Сириус чрез трансмитер, разположен на Луната. На другия край ги чакал раят“.
Именно това помогна да се изпарят и последните съмнения в лудостта на преродените. Въпреки несъмнените им постижения в технологическо отношение, те бяха очевидно луди като всички останали миленаристи, които с неотслабваща настоятелност обещаваха да спасят своите последователи, когато светът загине следващия четвъртък.
И от този момент нататък на преродените можеше да се гледа като на един нескопосан виц; техните антични ценности не занимаваха мисълта на един свят, който си имаше по-важни въпроси за решаване.
Това беше една напълно разбираема грешка — и то пагубна.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
21
БДЕНИЕ
От доковете на Деймос твърдяха, че ги строяли на километър и оставяли клиента да си отреже колкото му трябва. Несъмнено техният продукт в основата си напомняше по нещо на семейство и „Голиат“ не беше изключение.
Гръбнакът му напомняше на триъгълна шпора, дълга 150 метра и пет метра широка от всяка страна. Той би изглеждал страшно нескопосен на всеки инженер, роден преди двайсети век, но нанотехнологията, която го бе създала, буквално въглероден атом по въглероден атом, му бе придала якост по-голяма от тази и на най-здравата стомана.
По дължина на този гръбнак от синтетичен диамант бяха построени отделните модули — повечето от тях леснозаменими един с друг, които съставляваха „Голиат“. Най-големите от тях бяха сферичните водородни резервоари, наредени от трите страни на шпората, като грахови зърна откъм външната страна на шушулката. В сравнение с тях командният, обслужващият и жилищният модул от единия край и енергийният и задвижващ модули в другия, сякаш бяха добавени допълнително.
Когато бе назначен за командир на „Голиат“, Робърт Сингх се бе надявал на една спокойна и по възможност дори скучна неколкогодишна работа, преди да се пенсионира на Марс. Макар че беше само седемдесетгодишен, той вече определено бе започнал да забавя темпото. Да бъде разположен тук, в Троянска кота T1, на 60 градуса пред Юпитер, за него бе направо нещо като отпуск. Единствените му задължения щяха да се изчерпват с това да обслужва своя астроном и физиците на борда, докато те провеждаха безкрайните си експерименти.
„Голиат“ бе класифициран като изследователски кораб и се финансираше главно от Планетарния научен бюджет. Както и „Херкулес“, намиращ се на милиард и четвърт километра от кота T2. Двата кораба, заедно със Слънцето и Юпитер, образуваха един гигантски диамант, който никога не променяше формата си и се завърташе около Слънцето веднъж на една юпитерианска година, равна на 4 333 земни дни.
И тъй като корабите бяха свързани посредством лазерни лъчи, чиято дължина се знаеше с точност до един сантиметър, това представляваше извънредно удобно обстоятелство за научна дейност. Вълните на време-пространството, предизвикани от сблъсъка с черни дупки — подвизи на космическото инженерство на свръхцивилизации (или Бог знае още какво) можеха да бъдат засичани от подредените в редици апаратури на борда на „Голиат“ и „Херкулес“. И тъй като приемателите на двата кораба можеха да се свържат и да образуват радиотелескоп с радиус на ефективно действие няколко милиарда километра, те вече бяха успели да засекат и маркират отдалечени обекти във Вселената с безпрецедентна точност.