Астероидите, които представляваха най-голям интерес за науката обаче бяха онези, които съдържаха най-голямо количество лед и въглеродни съединения. Някои бяха изгаснали комети — или такива, които щяха да се превърнат в комети, когато носещите ги приливи на гравитацията ги насочеха един ден към възпламеняващите пламъци на слънцето.
Въглеродоносните астероиди все още бяха пълни със загадки. Имаше знаци — макар че тези доказателства бяха все още предмет на ожесточени спорове — че някои от тях някога са били част от по-голямо небесно тяло, а може би дори и свят, достатъчно голям и топъл, за да има океани. А ако случаят бе именно такъв — тогава, защо не и разум? Няколко палеонтолози съсипаха репутацията си с твърденията, че са открили вкаменелости на астероиди и, макар че повечето от колегите им разбиха тази идея на пух и прах, окончателната присъда все още не беше произнесена.
Всеки път, когато в обсега на станцията влезеше интересен астероид, учените на „Голиат“ веднага се разделяха на две групи: и макар че никога не достигаха до размяна на удари, уж кротките спорове около масата често вземаха неочакван обрат. Астрогеолозите искаха кораба с цялата лабораторна апаратура да се премести, за да се отиде на рандеву с обекта на техния интерес, че да могат да си го разгледат на спокойствие. Космолозите от своя страна се бореха със зъби и нокти против такава идея. Внимателно изчислените им базови линии щяха да се променят и интерферометрията да пропадне само заради някакви си нещастни канари.
Те бяха прави и геолозите в крайна сметка се примиряваха къде охотно, къде с половин уста. По-малките преминаващи астероиди се посещаваха от роботи-проучватели, които можеха да събират проби и да провеждат основни изследователски операции. Това все пак беше нещо, но ако астероидът се намираше на повече от милион километра разстояние, закъснението във времето при връзката „Голиат“ — робот — „Голиат“ ставаше направо непоносима. „Много ли ще ти хареса ~ беше се оплакал един геолог — да завъртиш чука и да чакаш цяла минута преди да разбереш, че си пропуснал?“
Така че за действително важните проходящи, например някой от големите троянци като Патрокъл или Ахил на нетърпеливите учени отпускаха корабния космически катер. Не по-голям от семеен автомобил, той можеше да поддържа основните жизнени процеси на един пилот и трима пътници за период от една седмица и да им позволи да направят доста детайлно изследване на девствения малък свят и да донесат оттам неколкостотин килограма добре документирани образци.
Капитан Сингх трябваше да организира такива експедиции средно веднъж на два-три месеца. Той им се радваше, тъй като те внасяха някакво оживление в еднообразното корабно всекидневие. И беше повече от очевидно, че дори и учените, които изразяваха най-силно презрение към подобно събирачество на камъни, гледаха пристигналите видеозаписи със същия интерес както и всички останали.
Те даваха различни обяснения:
— Напомня ми с нещо за чувството, което трябва да е изпитвал пра-пра-пра-дядо ми, когато е гледал как Армстронг и Олдрин стъпват на Луната.
— Ангажира вниманието на поне трима ловци на камъни за една седмица и те не се мотаят наоколо. Пък и в столовата се отваря повече място.
— Не казвайте, че аз съм ви го казал, капитане, но ако Слънчевата система изобщо някога е имала посетители, то те сигурно тук са изхвърлили част от боклуците си. Или пък са оставили някакво съобщение до нас, за да го разберем, когато напреднем достатъчно.
Понякога, докато гледаше как колегите му се носят над странния миниатюрен пейзаж посещаван за първи, а най-вероятно и за последен път от човек, Сингх изпитваше желанието да излезе от кораба и да се наслади на свободата на Космоса. Ако пожелаеше би могъл да си намери оправдание и да го направи; Първият офицер би бил изключително щастлив да поеме командването за известно време. Но щеше да се превърне в свръхтовар и дори в прекалено главоболие за останалите в претъпканите кабини на катера, а той не можеше да оправдае подобно разточителство.
И все пак беше жалко да прекара няколко години в самия център на това истинско Саргасово море на плаващите светове и да не стъпи на никой от тях.
Някой ден сигурно щеше да направи нещо по този въпрос.
23
ТРЕВОГА
Сякаш стражите на троянските стени бяха уловили блясъка на първите слънчеви лъчи с върховете на пиките си. Само за миг и всичко се промени.
И все пак до опасността имаше повече от година време. И макар и да беше ужасяваща, нямаше причини за незабавна паника: всъщност все още съществуваше надеждата, че първоначалните прибързани наблюдения може да са грешни. Може би, в крайна сметка, новият астероид щеше премине покрай Земята, както бяха направили милиарди други като него през отминалите столетия.