ПЕТА ЧАСТ
26
УСКОРИТЕЛЯТ
Много малка част от „Голиат“, такъв какъвто беше в първоначалния си вид, можеше да се види сега. Едната му страна бе изцяло скрита под резервоарите и задвижващите модули на АТЛАС, представляващи компактна маса от тръби и проводници с приблизителна дължина от 200 метра. Повечето от останалата част от кораба бе скрита зад собствените му допълнителни резервоари. „Няма да имаме особено добра видимост, мислеше си Сингх, докато не откачим част от изпразнените резервоари. Нито пък голямо ускорение при цялата тази допълнителна маса, въпреки подсилващите двигатели.“
Трудно можеше да се повярва, че бъдещето на човечеството зависи от това непривлекателно сборище от тенекии. То бе съставено и проектирано с една-едничка цел — да прикачи колкото се може по-бързо един мощен ускорител към Кали. В този случай „Голиат“ служеше чисто и просто като „товарен транспорт“ — междупланетен космичен камион. АТЛАС беше важният товар, който трябваше да достигне своето предназначение навреме и в добро работно състояние.
Постигането на тази цел изискваше безброй компромиси и внимателно балансиране на нещата. Макар че бе от изключителна важност да се стигне до Кали възможно най-бързо, бързината можеше да се постигне само с цената на полезния товар. Ако „Голиат“ изгаряше твърде много водород, за да достигне до Кали, можеше да не остане достатъчно за отклоняването на астероида от неговата гибелна траектория и всичките им усилия щяха да се окажат напразни.
Идеята за придаване на класическия „първоначален тласък“, използван от първите космически ракети при изследването на външните части на Слънчевата система, бе обмисляна доста сериозно с цел да се скъси времето на пробег без да се изразходва гориво. „Голиат“ можеше да се насочи скоростно към Юпитер и да открадне малко от инерцията на въртенето й при бързото си преминаване покрай планетата. Но планът бе неохотно изоставен поради риска, който съдържаше. В орбитата около Юпитер летяха твърде много метални отпадъци. Техните пръстени се простираха чак до долните слоеве на атмосферата и дори и най-малкият предмет би могъл да пробие леките конструкции на водородните резервоари. И би било извънредна ирония на съдбата, ако някакъв си микроскопичен юпитериански спътник обрече мисията на неуспех.
И за разлика от обичайното излитане от планетна повърхност, в старта от орбитална станция нямаше нищо драматично. Разбира се, нямаше никакъв шум, нито някакъв видим знак за огромната енергия, която се освобождаваше. Плазменият реактор, който задвижваше „Голиат“, бе прекалено горещ, за да излъчва слабите вълни, видими за човешкото око; той изписваше своя подпис сред звездите в горния обхват на ултравиолетовия регистър. За наблюдаващите от Европа единственият знак за старта на „Голиат“ бяха отпадъците, които той остави след себе си: отломки от термичните заварки, разпръснати материали от прикачването, парчета жици и ленти — обичайните отпадъци, които дори и най-внимателните строителни работници винаги оставяха на големите космически строителни обекти. За подобно благородно начинание, такъв старт не бе от най-грандиозните, но „Голиат“ и неговият полезен товар на име АТЛАС, потеглиха на път, понесли надеждите и страховете на цялото човечество.
След един ден, увеличавайки скоростта си до една десета от гравитацията, „Голиат“ премина тромаво покрай втория по големина спътник, обруления Калисто. Но мина почти седмица преди да се измъкнат напълно от територията на Юпитер, прекосявайки високорисковите орбити на малките най-външни спътници-близнаци Пасифея и Синопея. Но тогава той вече се движеше толкова бързо, че дори и Слънцето не би могло да го привлече обратно. Корабът щеше да напусне пределите на Слънчевата система, и ако не можеше отново да коригира скоростта си, щеше да се отправи на безкрайно пътешествие сред звездите.
Но нито един командир на космически кораб не би и могъл да се надява на по-спокоен полет. „Голиат“ и АТЛАС се срещнаха с Кали дванадесет секунди преди разписанието.
— Посетил съм десетки астероиди — каза Сър Колин Дрейкър на своята невидима публика на половин милиард километра назад към Слънцето, — но дори и сега не познавам начин, по който да можем да преценим техния размер просто по външния им вид. Зная точно колко голяма е Кали, но лесно бих могъл да се заблудя, че съм в състояние да я хвана с две ръце.
— Проблемът е, че не съществува абсолютно никакво чувство за мащаб — нищо, което да подскаже това на окото. Ще видите, че е покрит с плитки кратери от метеоритни сблъсъци чак до самия хоризонт. Този големият, в средата вляво, е всъщност около петдесет метра в диаметър, но по нищо не се различава от малките около себе си; а най-малките, които виждате са само няколко сантиметра.