— Центрирай върху оста Кали — Земя… Приближи… Спри!
И сега съзнанието на Сингх беше изпълнено с този съдбовен конусообразен отрязък — елипсата на съдбата, която свързваше позициите на Земята и Кали в момента.
— Каква е времевата компресия?
— Десет към пет.
При това съотношение всяка секунда представляваше цял ден. Кали щеше да достигне Земята не след няколко месеца, а след няколко минути.
— Започвам придвижването — Меркурий забърза по най-вътрешната си орбита и дори тромавият Сатурн запълзя като охлюв по най-външната си орбита.
Кали започна своето падане към Слънцето, все още сам по своя гравитационен път. Някъде в съзнанието на Сингх проблеснаха цифри, но толкова бързо, че се сливаха в едно. Внезапно те застинаха в една обща нула и в този момент Дейвид каза: „Запалване на двигателите!“.
Колко странно, помисли си за миг Сингх, как някои думи остават в употреба дълго време след като са изгубили първоначалния си контекст. „Запалване“ беше термин, датиращ поне от един век, от ерата на химическите ракети. Нямаше никаква възможност в двигателя, който задвижва АТЛАС или пък който и да било друг космически кораб да съществува процес на горене. Това си беше чист водород, а дори и да имаше някакъв наличен кислород, той щеше да е прекалено горещ за нискотемпературното явление, наречено горене. И всички водни молекули щяха да бъдат мигновено разбити на основните си атоми.
Появиха се още цифри, някои константни и други, които съвсем бавно се променяха. Ала най-ясно се виждаше ускорението от двигателите на АТЛАС в този свят на фантоми — някакви си микрочастици от гравитацията спрямо огромната маса на Кали. Но точно те представляваха жизнено важните триъгълници, бележещи едва доловимите промени, които се извършваха в този момент със скоростта и позицията на астероида.
Дните се превръщаха в мигове. Цифрите непрекъснато растяха. Меркурий бе изминал половината от пътя си около Слънцето, но Кали все още не показваше някакви видими признаци за отклонение от първоначалната си естествена орбита. Само нарастващите триъгълничета показваха, че той мудно се измества от древния си път.
— Увеличение пет пъти — заповяда Сингх, когато Кали преминаваше край Марс. С увеличаването на образа страничните планети изчезнаха; но резултатът от многодневното изтласкване, извършвано от АТЛАС, все още не се забелязваше.
— Изгаряне — каза Дейвид рязко. (Още една дума от детството на астронавтиката!). Числата, които показваха изтласкването и ускорението, мигновено спаднаха до нула. Кали отново бе оставен да се носи около Слънцето единствено под въздействието на силите на гравитацията.
— Увеличение десет пъти. Намали времевата компресия до едно на хиляда.
Сега съзнанието на Сингх бе заето само с мисълта за Земята, Луната и Кали. При този увеличен мащаб изглеждаше сякаш астероидът се движи не по елипсовидна орбита, а по права линия — но тази линия вече не водеше към Земята.
Сингх бе достатъчно умен, за да не питае напразни надежди от този факт. Все пак Кали трябваше да мине покрай Луната и, като лицемер, които предава стар приятел — тя щеше да придаде на орбитата на Кали последния убийствен тласък.
Сега, в тези последни мигове преди срещата, всяка секунда представляваше три минути от реалното време. Траекторията на Кали се извиваше съвсем очевидно към гравитационното поле на Луната — иначе казано — към Земята. Но резултатът от усилията на АТЛАС, макар че действието му бе спряло още преди „седмици“, бе също очевиден. Симулираният образ показваше две орбити — първоначалната и тази, получена благодарение намесата на човека.
— Увеличение десет. Времева компресия едно към сто.
Сега вече една секунда се равняваше на почти десет минути и Земята изпълни съзнанието на Сингх. Но мъничкият знак като череп остана с все същия размер. При този мащаб Кали бе все още прекалено малък, за да се покаже като диск.
Симулираната Земя изглеждаше невероятно истинска и сърцераздирателно красива. Бе направо невъзможно да се повярва, че е продукт на съвършено подредени мегабайти. Там долу — пък дори и само в паметта на Дейвид! — се намираше блестящата бяла шапка на Антарктика, континентът Австралия, островите Нова Зеландия и Китайското крайбрежие. Но над всичко изпъкваше тъмносиният цвят на Пасифика — само преди двадесет поколения той е представлявал точно такова предизвикателство за човечеството, каквото представляваха днес космическите течения.