— Увеличение десет. Продължавай да следиш Кали.
Синята извивка на хоризонта бе замъглена от атмосферата и почти незабележимо преминаваше в пълна чернота. Кали все още падаше натам, привличан надолу, с ускорението на земната гравитация — сякаш планетата сама предизвикваше самоубийството си.
— Най-близък план след една минута.
Сингх се съсредоточи върху числата, които все още проблясваха в края на полезрението му. Тяхното послание бе далеч по-точно, макар и не тъй драматично, отколкото онова, което му даваше симулираният образ. Но най-важното — разстоянието между Кали и Земята — продължаваше да намалява.
Степента на намаляване обаче също намаляваше. На Кали бе необходимо все повече и повече време, за да измине всеки отделен километър от пътя си към Земята.
И после числата се стабилизираха:
523… 523… 522… 522… 522… 523… 523… 524… 524… 525…
Сингх си позволи лукса да си отдъхне. Кали се бе приближил максимално и сега вече се отдалечаваше.
АТЛАС щеше да се справи. Сега оставаше само виртуалният и истинският свят да си разменят местата.
28
РОЖДЕН ДЕН
— Не съм очаквал — каза Сър Колин, — че ще прекарам стотния си рожден ден далеч от орбитата на Марс. Всъщност, когато съм се родил, само един от десет мъже е можел да се надява, че ще достигне до тази възраст. А сред жените — една на пет, което винаги ми се е струвало крайно несправедливо.
(Добронамерени дюдюкания от четирите жени от екипажа; стонове сред мъжете. И самодоволното „Природата си знае работата“ от корабния лекар д-р Елизабет Уордън.)
— Но ето ме тук, в сравнително добра форма, бих искал да благодаря на всички за пожеланията ви към мен. И особено на Сони, за това превъзходно вино, което току що пихме — Шато Не-знам-си-какво, реколта 2005 година!
— 1905, Професоре — не 2005. И трябва да благодарите на кухненския програматор, а не на мен.
— Е, но ти си единственият, който знае как се прави това. Ще си измрем от глад, ако забравиш кои бутони да натискаш.
От един стогодишен геолог не би могло да се очаква да се екипира добре сам и затова Сингх и Флетчър извършиха щателна проверка на костюма на Дрейкър преди да излязат с него през шлюзовата камера. Движението в непосредствена близост около „Голиат“ бе много опростено благодарение на системата от въжета, прикрепени към еднометрови пилони, забити в ронливата почва на Кали. Сега корабът приличаше на паяк в средата на паяжина.
Тримата се придвижваха внимателно, придръпвайки се от пилон до пилон към малката, подобна на джудже космическа товарна шейна до сферичните горивни резервоари, наредени в редица за да бъдат по-късно прикрепени към АТЛАС.
— Сякаш някой идиот си е построил нефтена рафинерия на астероид — беше коментарът, изречен от професора, когато видя какво е постигнато от екипа работници и роботи на Флетчър за такова удивително кратко време.
Торин Флетчър, вече свикнал да работи на Деймос, бе единственият човек, който всъщност можеше да се справи с космическа шейна и да я управлява при незначителната гравитация на Кали. „Трябва да внимавате — предупреди той бъдещите ездачи. — Дори и охлюв, болен от артрит, би могъл тук да получи начално ускорение. Не искаме да губим време и гориво да ви издърпваме обратно, ако случайно решите да потеглите към Алфа Кентавър.“
Сред едва забележимите облачета отработен газ той отлепи шейната от повърхността на астероида и започна една бавна и спокойна обиколка над мъртвия свят, докато Дрейкър бясно сканираше всички области на Кали, които не бе виждал до този момент с просто око. Досега бе принуден да разчита на образци, донесени от членовете на екипажа. И макар че проучванията от разстояние посредством подвижни камери бяха направо безценни, те не можеха да заменят личния контакт, подпомаган от сръчните удари на чукчето. Дрейкър се бе оплакал, че все не може да се измъкне на повече от тридесет метра от „Голиат“, понеже капитан Сингх отказвал да поема рискове по отношение на най-важния пътник, нито пък може да отдели човек от екипажа си и после да го наблюдава и пази в откритото пространство. („Като че ли имам нужди някой да ме пази!“). Но стотният му рожден ден стоеше над подобни съображения и сега ученият се чувстваше като малко момченце, пуснато за първи път далеч от дома.
Шейната се плъзгаше по повърхността на Кали с бързината на човешки вървеж — ако си представим, че човек би могъл да върви на този микросвят. Сър Колин продължаваше да сканира като някогашен разузнавателен радар от хоризонт до хоризонт (който понякога се намираше на не повече от петдесет метра разстояние), като от време на време си промърморваше нещо. Стигнаха до антиподите за по-малко от пет минути. „Голиат“ и АТЛАС се бяха скрили зад хоризонта, когато изведнъж Дрейкър каза: