И съвсем естествено, когато свърши церемонията, Карлос бе буквално бомбардиран от предложения за научна и обществена дейност. И сред малкото, което бе в състояние да приеме, беше речта пред Финансовата комисия на Общността на Американските щати, където той остави незабравимо впечатление:
СЕНАТОР ЛЕДСТОУН: Професор Мендоса, чувал ли сте някога за Дребното Пиле?
ПРОФЕСОР МЕНДОСА: Боя се, че не съм, г-н Председател.
СЕНАТОР ЛЕДСТОУН: Ами, то е герой от една приказка, а непрекъснато бягало насам-натам и крещяло: „Небето пада! Небето пада!“ Напомня ми за някои от вашите колеги. Но аз все пак бих искал да чуя възгледа ви за Проекта СПЕЙСГАРД — сигурен съм, че знаете какво имам предвид.
ПРОФЕСОР МЕНДОСА: Наистина зная, г-н Председател. Аз живея в един свят, който още носи белезите от милиони метеоритни удари — някои от тях с диаметър стотици километри. Някога и по земната повърхност са се виждали такива следи, но дъждът и вятърът — нещо, което все още си нямаме на Марс, макар че работим по този въпрос — са ги изличили. Но вие все още имате пред очите си един остатък от древността — в Аризона.
СЕНАТОР ЛЕДСТОУН: Зная, зная. Участниците в програма СПЕЙСГАРД непрекъснато говорят за кратера Метеор. Но доколко сериозно можем да гледаме на предупрежденията им?
ПРОФЕСОР МЕНДОСА: Изключително сериозно, г-н Председател. Несъмнено рано или късно ще има нов гигантски сблъсък. Не съм специалист в тази област, но ще се заинтересувам от статистиките, за да ви помогна.
СЕНАТОР ЛЕДСТОУН: Аз направо съм потънал в тях, но ценя високо вашето професионално мнение. И съм благодарен, че намерихте време да се явите пред тази комисия, макар че бяхте повикан спешно, особено като се има предвид, че след няколко часа ви предстои аудиенция при Президента Уиндзър.
ПРОФЕСОР МЕНДОСА: Благодаря ви, г-н Председател.
Сенатор Ледстоун беше впечатлен и наистина очарован от младия учен, но все още не бе убеден. Това, което промени решението му, не бе продиктувано от логиката. Карлос Мендоса никога не стигна до Бъкингамския дворец, където щеше да се състои аудиенцията. Той загина от нелепа смърт на път за Лондон, когато контролната система на екзоскелета му се повреди.
Ледстоун незабавно прекрати опозицията си срещу СПЕЙСГАРД и гласува за отпускането на фондове за следващата фаза. И, вече в напреднала възраст, той сподели с един от помощниците си: „Казват ми, че скоро щели да могат да извадят мозъка на Мендоса от оня резервоар с течен азот и да говорят с него чрез компютърен интерфейс. Чудя се за какво ли си е мислил през всичките тези години…“
ВТОРА ЧАСТ
8
ШАНС И НЕОБХОДИМОСТ
Тази история се е разказвала по пазарите в Ирак в продължение на векове и наистина е много тъжна. Така че не се смейте.
Абдул Хасан бил известен килимар по времето на Великия халиф, който много се възхищавал на майсторлъка му. Но един ден, докато представял килимите си в двореца в Багдад, се случило нещо ужасно.
Когато Абдул се навел ниско, за да се поклони на Харун-ар-Рашид, неволно изпуснал газове от червото си.
Още същата нощ килимарят затворил дюкяна си, струпал най-ценните си вещи на гърба на една камила и напуснал Багдад. Скитал се години наред из земите на Сирия, Персия и Ирак, като променял името, но не и професията си. Живеел в благоденствие, но все копнеел за обичания си роден град.
Вече бил старец, когато решил, че хората трябва да са забравили за срама му и той би могъл отново необезпокояван да се върне по родните места. Спускала се вечер, когато минаретата на Багдад се появили пред очите му и той решил да си почине в един удобен хан преди да влезе в града на сутринта.
Ханджията бил бъбрив и дружелюбен и Абдул е радост го заразпитвал за нещата, които са се случили в града по време на дългото му отсъствие. Двамата били силно развеселени от разказа на ханджията за един скандал в двореца и Абдул небрежно попитал: „И кога се случи това?“
Ханджията се позамислил и се почесал по главата.
— Не мога да си спомня точната дата — казал той, — но беше около пет години след като Абдул Хасан пръдна.
Така — килимарят никога не се завърнал в Багдад.
И най-баналните събития могат, само за един единствен миг, да променят напълно облика на човешкия живот. И често се оказва невъзможно, дори и в самия край, да се определи дали промяната е била за добро или за зло. Кой знае? А може би неволното изпълнение на Абдул всъщност е спасило живота му. Ако беше останал в Багдад можеше да стане жертва на убийство — или пък, още по-зле, да си навлече гнева на Халифа и впоследствие — сръчните услуги на неговите палачи.