Когато двадесет и пет годишният Робърт Сингх започна последния си семестър в Института по космически технологии Аристаркус — наричан най-често АриТек — би се изсмял с глас, ако някой му кажеше, че съвсем скоро ще участва в Олимпийските игри. Като всички лунни жители, които искаха да поддържат реална възможността да се върнат на Земята, той с почти религиозна упоритост правеше упражнения в гравитационния цилиндър на АриТек. И макар че упражненията бяха еднообразни, всъщност времето не бе напълно загубено, понеже, иначе, той прекарваше по-голямата част от него потънал в учебните програми.
И точно тогава един ден деканът на Инженерния факултет го повика в кабинета си — явление достатъчно необичайно, за да подплаши всеки завършващ студент. Но той изглеждаше в добро настроение и Сингх си отдъхна.
— Г-н Сингх, академичната ви характеристика е задоволителна, макар и не превъзходна. Но аз всъщност бих искал да поговорим за нещо друго. Може би не знаете, но, според медицинския ви картон, вие имате необичайно високо съотношение на енергия спрямо маса. Така че бихме искали да участвате в предстоящите Олимпийски игри.
Сингх беше изненадан и не особено очарован. Първата му реакция беше: „Че откъде ще намеря време?“ Но почти мигновено в главата му проблесна друга мисъл. На всички негови академични недостатъци щеше да се гледа с леко око, ако той успееше да компенсира с атлетически постижения. В това отношение съществуваше дълга и уважавана традиция.
— Благодаря ви, сър. Поласкан съм. Сега, предполагам, че ще трябва да се преместя в Астродоум.
Трикилометровия покрив, построен над един кратер близо до източната стена на Платон покриваше единственото въздушно пространство на Луната и се бе превърнало в любимо място за нискогравитационно летене. Известно време дори се говореше, че може да го направят олимпийска дисциплина, но Междупланетният олимпийски комитет не бе успял да реши дали състезателите трябва да използват крила или перки. Сингх се оправяше и с двете — беше ги пробвал веднъж при едно свое посещение в комплекса Астродоум.
Но го очакваше и друга изненада.
— Няма да се състезавате по летене, г-н Сингх. Ще бягате. На открита лунна повърхност. Най-вероятно — през Синус Иридум.
Фрейда Карол беше на Луната само от няколко седмици и сега, когато вълнението от новото преживяване бе отминало, й се искаше отново да е на Земята.
Преди всичко не можеше да свикне с гравитация само една шеста от земната. Някои посетители така и не свикваха с нея. Те или скачаха като кенгура, като от време на време се удряха в тавана, без да са се придвижили много или се тътреха предпазливо напред, спирайки преди да направят следващата крачка. Нищо чудно, че местните жители ги наричаха „земни червеи“.
Освен това, като студентка по геология, Фрейда бе разочарована и от самата Луна. О, да, спътникът имаше своя геология — е, добре, селенология — достатъчно обширна, за да обсеби труда и интереса на няколко поколения. Но беше много трудно да се достигне до интересните местенца на Луната. Невъзможно беше да излезеш просто ей така навън с чукче в ръката и джобен спектрометър, както това ставаше на Земята, а трябваше да обличаш скафандър (а Фрейда ги мразеше) или да седиш във всъдеход и да контролираш уредите си дистанционно, което беше още по-неприятно.
Тя се бе надявала, че безкрайните тунели и подземни съоръжения на АриТек образуват нещо като напречен разрез поне на най-горния стометров лунен пласт, но нямаше късмет. Високоенергийните лазери, с които бяха извършвани изкопните работи, бяха стопили и слели скала и реголит — най-горния лунен слой, разоран от цяла вечност метеоритни удари — в безлична, огледално гладка материя. И не беше никак чудно това, че човек лесно можеше да се изгуби в сивата еднаквост на тунелите и коридорите. Безбройните табели като:
не подтикваха към изследвания като онези, които Фрейда с радост бе извършвала на Земята.
И тя се изгуби — както обикновено — щом отвори една врата, която би трябвало да води към ГЛАВЕН ПОДЗЕМЕН КОРИДОР №3, и внимателно се промъкна през нея. Но не достатъчно внимателно, както се оказа.
Почти веднага бе ударена от голям, бързо движещ се предмет и изхвръкна, въртейки се към онази страна на широкия коридор, откъдето бе дошла току-що. За миг напълно загуби ориентация и минаха поне още няколко секунди преди да се съвземе и да се огледа за наранявания.