Но разумът надделяваше над това шеметно видение. Вярно е, че думата „чума“ беше вече произнесена, вярно е, че в същата тази минута бедствието застигаше и поваляше на земята една или две жертви. Но нищо, това можеше да бъде спряно. Нужно беше едно — да се види ясно това, което трябваше да се види, да се прогонят ненужните страхове и да се вземат подходящите мерки. Сетне чумата ще бъде спряна, защото чумата не се измисля или пък хората си я представят погрешно. Ако бъде спряна предварително, което е най-вероятно, толкова по-добре. В противен случай ще знаят какво представлява тя и дали не е било възможно най-напред да се сплотят, за да я победят след това.
Докторът отвори прозореца и градският шум веднага изпълни стаята. От съседната работилница долетя късото и повтарящо се съскане на механичен трион. Рийо раздвижи снага. Ето къде е опората — във всекидневния труд. Останалото се крепи на косъм и зависи от незначителни движения, не можеш да се опреш на него. Основното е всеки да изпълнява добре задълженията си.
Доктор Рийо беше стигнал дотук в своите размишления, когато му известиха за пристигането на Жозеф Гран. Като чиновник в кметството, макар че имаше най-разнообразни задължения, от време на време го използуваха в статистиката и в отдела за гражданско състояние. Така че той беше принуден да води сметка за смъртните случаи. И понеже беше услужлив по природа, сам се нагърби да отнася на Рийо препис от данните.
Гран влезе заедно със своя съсед Котар и размаха един лист.
— Цифрите растат, докторе, единадесет смъртни случая за четиридесет и осем часа.
Рийо се ръкува с Котар и го запита как се чувствува. Гран обясни, че Котар поискал лично да поблагодари на доктора и да му се извини за причинените безпокойства. Но Рийо разглеждаше статистическите данни.
— И тъй — промълви той, — трябва може би да се решим най-сетне да назовем тази болест с името й. Досега тъпчехме на едно място. Елате с мене, аз трябва да отида в лабораторията.
— Така, така — повтаряше Гран, слизайки по стълбите след доктора. — Нещата трябва да се назовават с техните имена. Но как е името на тая болест?
— Не мога да ви го кажа, пък и каква полза, ако го знаете.
— Виждате ли — усмихна се чиновникът. — Не е толкова лесно.
Тръгнаха към Плас д’Арм. Котар продължаваше да мълчи. Улиците започваха да се пълнят с народ. Краткотрайният вечерен здрач в нашия край отстъпваше вече пред мрака и върху още ясния хоризонт се появиха първите звезди. Миг по-късно уличните лампи светнаха и небето потъмня, а човешките гласове сякаш се повишиха с един тон.
— Прощавайте — рече Гран на ъгъла на Плас д’Арм, — но аз ще трябва да взема моя трамвай. Вечерите ми са неприкосновени. Както казват по нашия край: „Не оставяй днешната работа за утре…"
Рийо беше вече забелязал тая мания у Гран да си служи с поговорки от своя роден край Монтелимар и после да добавя банални изрази от рода на „време за мечти“ или „феерично осветление“.