Рийо мълчеше.
През ония дни времето се задържа. Слънцето смучеше локвите, останали от последните дъждове. Всичко предразполагаше към спокойствие — и лазурните чисти небеса, препълнени със златиста светлина, и бръмченето на самолети в засилващата се горещина. Въпреки това в продължение на четири дни треската направи четири изненадващи скока: шестнадесет, двадесет и четири, двадесет и осем и тридесет и два смъртни случая. На четвъртия ден съобщиха за откриването на болничния клон в сградата на една детска забавачница. Нашите съграждани, които до този момент прикриваха безпокойството си зад разни шеги, се движеха из улиците все по-потиснати и по-мълчаливи.
Рийо реши да се обади по телефона на префекта:
— Мерките са недостатъчни.
— Цифрите ми са известни — каза префектът. — Наистина са обезпокоителни.
— Повече от обезпокоителни, ясни са.
— Ще поискам нареждания от губернаторството.
Разговорът се водеше в присъствието на Кастел. Рийо затвори телефона.
— Нареждания! Нужно е преди всичко въображение.
— Какво става със серумите? — попита Кастел.
— Пристигат след една седмица.
Префектът поиска чрез Ришар доклад от Рийо, за да го изпрати в колониалната столица и да принуди губернаторството да издаде нареждане. Рийо направи клиническо описание и даде цифрите. Същия ден бяха изброени четиридесет смъртни случая. Префектът се нагърби, както сам се изрази, още на другия ден да засили предписаните мерки: задължителното деклариране и изолиране на болните оставаха в сила; домовете на болните трябваше да бъдат затваряни и дезинфекцирани, близките подлагани на карантина: погребенията да се организират от градската служба при условия, които ще се определят по-късно. След един ден със самолет пристигнаха и серумите. Щяха да стигнат за наличните болни, но ако болестта се разпространеше, нямаше да бъдат достатъчни. На телеграмата на Рийо се получи отговор, че наличните запаси са изчерпани и е започнато ново производство.
Междувременно пролетта започна настъпление от всички околни предградия към пазарите. В кошниците на цветопродавачите, наредени по тротоарите, вехнеха хиляди рози и тяхната сладостна миризма се носеше из целия град. На пръв поглед нищо не беше се променило. Трамваите, все така пълни в началото и в края на работното време, през останалите часове на деня пътуваха празни и мръсни. Тару наблюдаваше старчето, а старчето храчеше върху котките. Гран всяка вечер се прибираше рано заради своята тайнствена работа. Котар обикаляше насам-натам, а господин Отон, съдия-следователят, все така водеше менажерията си. Старият астматик прехвърляше нахута от едната тенджера в другата, а журналистът Рамбер се мяркаше из града спокоен и наблюдателен. Вечер улиците все така се изпълваха с гъсти тълпи народ, а опашките пред кината растяха. Впрочем епидемията като че ли отстъпи — за няколко дни взе само десетина жертви. После изведнъж стремително се разрасна. Същия ден, когато числото на умрелите отново се покачи на тридесет, Бернар Рийо прочете официалната телеграма, която префектът му подаде с думите: „Уплашили са се.“ Телеграмата гласеше: „Обявете положение на чума. Затворете града.“
II
Бихме могли да кажем, че от този момент чумата стана обща грижа за всички ни. Дотогава въпреки изненадата и безпокойството от тези странни събития всеки от нашите съграждани бе продължил своята всекидневна работа на обичайното си място, както бе могъл. И сигурно така щеше да върви. Но щом вратите на града се затвориха, всички, в това число и самият разказвач, се увериха, че са изпаднали в обща беда и че трябва да се оправят някак си. Така например едно съвсем лично изживяване, каквото е раздялата с любим човек, изведнъж още в първите седмици се превръща в обща неволя и наред със страха става главното страдание през това нескончаемо време на изгнаничеството.
Важна последица от затварянето на града беше именно тази внезапна разлъка между същества, неподготвени за нея.
Майки и деца, съпрузи и любовници, които бяха се целунали на перона на нашата гара с две-три заръки и мислеха, че се разделят временно, защото, изпълнени с глупаво човешко доверие и малко разсеяни заради изоставената си за момент работа, бяха сигурни, че ще се видят след няколко дни или седмици, в миг се озоваха далеч едни от други, безпомощни пред непреодолимото препятствие да се съберат или да установят връзка помежду си. Защото затварянето стана няколко часа пречи заповедта на префекта да бе публикувана и естествено нямаше възможност да се вземат под внимание частните случаи. Може да се каже, че грубото нашествие на болестта принуди нашите съграждани да забранят личните си чувства. В първите часове на деня, когато заповедта влезе в сила, префектурата бе нападната от тълпа просители, които излагаха било по телефона, било пред чиновниците своите просби — еднакво важни, но и еднакво невъзможни за разглеждане. Трябваше да минат няколко дни, докато си дадем сметка, че се намираме в положение без компромиси и че думите „преговаряне“, „благоволение“, „изключение“ нямат вече смисъл.