Но там, където едни виждаха абстракция, други виждаха реалност. Краят на първия чумен месец беше помрачен от едно явно засилване на епидемията и от една пламенна проповед на отец Панлу, йезуита, който бе подкрепил на улицата стария Мишел в началото на заболяването му. Отец Панлу беше вече добил известност с постоянното си сътрудничество в бюлетина на Оранското географско дружество, където публикациите на разчетените от него надписи се ползуваха с авторитет. Но той си спечели много повече слушатели чрез своята поредица от сказки върху модерния индивидуализъм. Беше се проявил като горещ защитник на строгото християнство, еднакво отдалечено както от модерната разюзданост, така и от мракобесието на миналите столетия. При тези сказки той не се въздържаше да каже грубата истина пред своите слушатели. На това се дължеше и репутацията му.
Обаче към края на гореспоменатия месец духовните власти в нашия град решиха да поведат борба с чумата посвоему, като организират седмица на колективни молитви. Тези прояви на публична набожност трябваше да приключат следващата неделя с тържествена литургия, посветена на свети Рош, чумавия светец. Помолиха отец Панлу да изнесе проповед по този случай. Така че той се откъсна за петнадесет дни от изследванията си върху свети Августин и африканската църква, които му бяха извоювали почетно място в неговия орден. Буен и страстен по темперамент, отец Панлу прие смело задачата, с която го натовариха. За тази проповед се говореше в града дълго преди да бъде произнесена и тя също отбеляза по свой начин една значителна дата в историята на този период.
Молитвената седмица се посещаваше от многобройна публика. При нормални условия оранските жители не са кой знае колко набожни. В неделя сутрин например плажовете правят сериозна конкуренция на църковната служба. Сегашното многолюдно участие в молитвената седмица не се дължеше също на някакво внезапно религиозно просветление. Но, от една страна, къпането в морето не беше възможно поради затварянето на града и възбраната на пристанището, а, от друга — хората се намираха в особено състояние на духа, когато, макар и да не съзнаваха напълно какво беше ги сполетяло, те, разбира се, чувствуваха, че нещо се бе променило. Все пак мнозина се надяваха, че епидемията ще свърши и те заедно със семействата си ще бъдат пощадени, вследствие на което не се чувствуваха още задължени с нищо. За тях чумата беше само неприятна гостенка, която щеше да си отиде един ден, както беше дошла. Бяха изплашени, но не отчаяни, а моментът, когато чумата щеше да стане самият облик на живота им и щеше да изличи от паметта миналото им съществуване, още не беше настъпил. С една дума, изчакваха. Чумата бе предизвикала по религиозните, а и по много други въпроси своеобразен обрат на мисълта им, чужд както на равнодушието, така и на увлечението, който най-добре би се определил с думата „безпристрастност“. Повечето от посетителите на седмицата споделяха напълно мнението на един от богомолците, изказано пред доктор Рийо: „Ако няма полза, то поне не ще има вреда.“ Самият Тару, като отбелязваше, че китайците в подобни случаи бият тъпани пред бога на чумата, подчертаваше, че е абсолютно невъзможно да се установи дали в действителност тъпанът е по-сигурен от предпазните мерки. Добавяше още, че за да решим проблема, би трябвало да се осведомим съществува ли бог на чумата, но нашето невежество в това отношение правеше безплодни всякакви мнения по въпроса.
И тъй, през цялата седмица катедралата в нашия град се пълнеше с богомолци. В първите дни много граждани стояха вън в градината пред църквата под палмите и наровете и оттам слушаха песнопенията и молитвите, които се чуваха чак на улицата. Малко по малко, вземайки пример един от друг, те се решиха да влязат и да присъединят несмелите си гласове към ектенията. А в неделя надойде много народ и изпълни цялата църква чак до преддверието и стълбите. Още предната вечер се заоблачи и през деня заваля силен дъжд. Останалите навън отвориха чадърите си. Миризма на тамян и мокри дрехи се носеше из катедралата, когато отец Панлу се изкачи на амвона.
Той беше среден на ръст и набит. Когато се облегна на дървения парапет и го стисна здраво с едрите си ръце, над богомолците се открои неговата тъмна, яка фигура, а под металната рамка на очилата изпъкнаха червендалестите му бузи. Той имаше могъщ, топъл глас, отекващ надалеч, и когато произнесе натъртено и с жар: Братя, вас ви сполетя беда, братя, вие я заслужихте!“, тази фраза прозвуча като удар и тръпка на вълнение премина през църквата чак до преддверието.